Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Слезе на долния етаж и отиде до тезгяха за ученици. Беше по време на лекции, тъй че опашка нямаше. Секретарят явно знаеше, че Кип пропуска лекции. Приближи се, без да бърза, и попита:

— Да не си се изгубил, младежо? — Държеше димяща чаша копи.

— Не, но нещо мое се е загубило. Имате ли място, където пазите изгубени неща?

— Да. Какво си загубил?

Кип преглътна.

— Моля те, не ми казвай, че си загубил пари, но не можеш да си спомниш точно колко са били. — Мъжът се усмихна подигравателно и отпи глътка копи.

— Не. Мм… — Кип говореше тихо. — Нож, в кания, бяла кожа от скат на, мм, дръжката, малко, мм… стъкло, инкрустирано в острието.

— Момчешките ви игри.

— Говоря сериозно.

Мъжът отпи още глътка копи, извъртя с досада очи и отиде до един сандък зад писалището си. Започна да рови из старите наметала и панталони.

— Робите чистят стаите, знаеш. Хитра пасмина. Никакъв морал. Крадат. Не е трябвало да оставяш нещо така… — Млъкна.

Кип чу непогрешимия звук на хлъзгащо се от кания острие. Сърцето му подскочи.

Мъжът се върна при тезгяха и сложи кинжала на него. Кип се ококори.

Дръпна го бързо от тезгяха.

— Може би, мм… ще е по-добре да не казвате на никого за това — почна Кип. — Не че е опасно, но… Искам да кажа, че е някак… невероятно важно, тъй че ако някой друг дойде да го търси, може би не сте го виждали и не знаете за какво говорят, нали? А ако изобщо разберете кой роб го е донесъл тук, предайте му благодарността ми. Може би му дължа живота си, или нещо такова.

Мъжът отпи равнодушно от копито си. На челото му бяха избили капки пот обаче.

„Нямам къде да скрия толкова голям нож.“

И сякаш че не беше ужасно очебийно, Кип пъхна кинжала в ръкава си. Дланта му скри дръжката, колкото можеше. Преглътна и затегна колана си с една ръка.

„Стягам си слабините.“

Слабините. Не обичаше думата „слабини“.

Секретарят се покашля.

— Мога ли да ти помогна с още нещо?

О, Кип се разтакаваше.

— Не. Благодаря ви още веднъж.

И излезе.

Не знаеше къде да отиде. Нямаше никакво безопасно място, където да скрие нещо, струващо цяло имане. Но се усети, че тръгва към къщата на Янус Бориг. Тя също имаше неща, които струваха цяло имане. Сигурно щеше да може да му даде съвет.

Когато стигна до преддверието, забеляза, че всички влизащи са прогизнали. Помисли да се върне до стаята си и да си вземе наметало, но стаята му като нищо можеше да се наблюдава от шпионин, а вече се беше провалил с пазенето на кинжала. Може да извадиш късмет веднъж, но да очакваш да се повтори е прекалено.

Е, значи щеше да се намокри. Нищо нямаше да му стане. Излезе навън и затича.

Когато стигна до къщата на Янус Бориг, целият мокър и премръзнал, видя, че вратата е изкъртена, откъсната от пантите. Подуши нещо във въздуха. Кръв. Кръв и пушек.

Усещаше, че страхът се опитва да го парализира, но страхът беше бавен. Страхът можеше да кацне на раменете му и да разпери черните си криле над лицето му само ако му дадеше място, където да свие гнездото си. Прехвърчаше покрай главата му и забиваше кървавия си клюн към очите му, но Кип беше по-бърз.

Втурна се вътре.

Препъна се в нещо. Нещо меко и поддаващо. Не нещо. Някой.

Веднъж поне тежестта му да свърши нещо полезно. Кип се олюля, блъсна се в някой невидим и го събори. За миг зърна крак в крачол, подал се от отворено наметало. Мъжки крак. Мъжът рухна върху една съборена лавица.

Пръснаха се карти. Мъжът сигурно ги беше държал и когато падна, те се разпиляха.

След това се чу шумолене на плат и мъжът изчезна.

Кип скочи на крака, хлъзна се по сметта на пода и видя трупове. Въоръжени мъже, петима-шестима, всички в черни униформи със сребърен щит, извезан на гърдите. Охраната на Янус Бориг. Всички мъртви бяха от охраната ѝ. Без да убият никого.

Звукът на извадена от ножница стомана проряза съсъка на дъжда и вятъра навън.

Кип разшири очите си за подчервения спектър… и невидимият изведнъж се очерта на фокус. Бе загърнат в наметалото, но все пак излъчваше повече топлина от всичко наоколо. Крачеше право към Кип, без да си прави труда да се приведе. Кип сигурно изглеждаше лесна плячка.

Кип се заозърта трескаво, уж няма представа какво става, и зачака загърнатият в наметалото мъж да се приближи. Явно наметалото скриваше само това, което беше под него, тъй че мъжът имаше само един къс меч и не можеше да го вдигне до последната секунда, за да не се види във въздуха. Крачеше към него с върха на меча надолу.