Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Кип не беше добър боец с нож, но беше по-силен от тази жена, особено след като загубата на кръв я изтощаваше. Бавното им кръжене из стаята го беше върнало на ръка разстояние от столчето.

— Заповеди — отвърна тя. — А кой по дяволите си ти, за да мога да докладвам кого сме убили?

— Кип Гайл — каза той.

— Гайл?

Кип хвърли кинжала по нея. Никога не е добра идея да хвърляш ножа си, освен ако не знаеш как да хвърляш ножове. Кип не знаеше. Но тя не го очакваше… и кинжалът я удари в гърдите. С дръжката.

Но тя все пак отскочи, изруга и Кип награби столчето с две ръце и замахна.

Убийцата се опита да се отдръпне още, но беше точно до стената и нямаше къде да отиде. Кип вложи в удара цялата си сила. Жената се опита да блокира, но той разби защитата ѝ, отчупи единия крак на столчето и го превърна в оръжие.

Но не повтори предишната си грешка. Този път продължи атаката. Стаята беше станала по-светла и той видя, че ръката на убийцата явно е счупена, но тя все пак успяваше някак да задържи меча си. Тъкмо посягаше да сграбчи Кип с лявата си ръка, когато той се натресе в нея, блъсна я в стената с наведеното си рамо.

Чу как дъхът ѝ изсвистя през гърлото, а след това двамата се сборичкаха за меча ѝ.

— Ния! — извика глас от стълбището. — Слез долу!

Кип се обърна и видя другия убиец — онзи, когото бе готов да се закълне, че е убил. Държеше пистолет. Убийцата, Ния, се опита да се измъкне от него и да залегне, но Кип я задържа, без да откъсва очи от оранжевата точица, рееща се над пистолета на мъжа — бавно горящ фитил.

Кип се завъртя рязко с Ния, лице срещу лице, забравил изобщо за меча между тях.

Изстрел — и главата на Ния се люшна и го блъсна в лицето. Очите му се напълниха със сълзи.

— Ния!

Кип залитна назад, спъна се и падна по задник. Ния се свлече до него, черепът ѝ се беше пръснал.

Докато падаше, Кип си удари главата в стената. Не толкова силно, че ударът да го зашемети, но все пак го заболя.

„Аз съм тъпак!“ Бръкна в джоба си и измъкна зелените си очила.

Другият, Вокс, беше зяпнал с ужас пръснатата глава на партньорката си, която току-що беше убил. Но движението на Кип го накара да се задейства и той скочи да изрита Кип в главата.

Кип се извъртя и пое удара с рамо. Видя как убиецът грабна късия меч на Ния. Надигна се и се олюля, без оръжие и заклещен в ъгъла на стаята. Вокс се приготви да нападне. Дори само от стойката му личеше, че е професионален боец.

Очилата на Кип бяха огънати, но още в ръката му. Нямаше време. Нямаше да може да си ги сложи преди мечът да сложи край на живота му.

Двамата скочиха едновременно: убиецът към Кип, Кип — към картите на стената. Задра с ръка по стената и откърти четири, пет, шест карти.

От стената блъвнаха пламъци. Ако беше останал пред картите, щяха да го погълнат, но така пламъците образуваха стена между него и убиеца, който се закова на място. Кип поизправи очилата, сложи си ги и засмука зелено. Вокс видя какво прави и щом пламъкът загасна, двамата изпънаха отворени длани, за да хвърлят луксин по другия.

Убиецът се оказа по-бърз. Ръката му се изпъна рязко напред… и не последва нищо. В дланта му нямаше цвят. Остана му само секунда, за да погледне удивено ръката си. После зелената стрела на Кип го прониза в корема.

Мъжът падна на пода и зарева:

— Атират! Атират, върни се!… Какво ми направи?! — извика на Кип. Не гледаше корема си. Не гледаше смъртоносната си рана. Гледаше ръцете си.

Кип се закашля. Стената с останалите карти се беше подпалила. Някои от картите искряха и пращяха като дървесна мъзга в пожара. Огънят пълзеше бързо.

— Кип — каза задъхан, измъчен глас.

Янус Бориг. Беше жива!

— Вземи ножа, глупако.

— Какво? — попита Кип. О, ножът му. Който беше хвърлил по Ния. Онзи нож. Кинжалът. Наистина беше глупак.

Кип прекрачи тялото на Ния. От пръснатата ѝ глава все още капеше кръв, мозъкът ѝ беше на каша. Той извърна очи настрани, за да не повърне.

Другият убиец ломотеше нещо — че бил нечист, недостоен, пропаднал. Плачеше и хлипаше и като че ли не се канеше да напада. Кип взе кинжала и се изправи — и тогава чу крясъка.

Трепна, присви се и видя как Вокс — който незнайно защо беше смъкнал наметалото и ризата си — си преряза гърлото. Бликна кръв, убиецът зяпна Кип с пълните си с омраза кафяви очи, после рухна на пода.

„Какво става, по дяволите?“

Кип притича до Янус.

— Наметалата, Кип.

— Ще ти намерим наметало, щом се махнем оттук — каза Кип.

— Глупаво, чудесно момче. Техните наметала. — Гласът ѝ беше немощен.