Брент Уийкс - Заслепяващият нож

„Благодарност? За това ли си мечтаеше, Кип?“

Тея остави пътната си торба на пода. Когато заговори, гласът ѝ беше отчужден и празен.

— Искаш ли първо да се измия? Или да донеса гореща вода и можем да се измием заедно. Или… извинявай, Кип. Искам да кажа, господарю. Никога не съм правила това. Аз не… не очаквах, че господарката ми ще ме продаде. Тя… аз… Много говоря, нали?

Беше си фантазирал за Тея. И сега се чувстваше ужасно.

Кип забърса лицето си с кърпата. Тя беше робиня. Не той я беше заробил, просто нещата стояха така. Всичко това не беше негова идея, а и той също трябваше да търпи наказания заради това как стояха. Не беше избрал да бъде копеле, но трябваше да го преживее, нали? Понасяше си ударите, беше съвсем честно да получи и някои от наградите, нали? Заслужаваше го. А и само защото беше задължение не означаваше, че трябва да е неприятно. Щеше да е добър с нея. Щеше да е грижлив. Щеше да е по-добър към нея, отколкото което и да е момиче робиня можеше да очаква от мъж.

Тея преглътна.

— Девствена съм, но стайните робини говорят за работата си… много. — Изчерви се. — Мисля, че знам какво да правя. — Преглътна отново.

И наистина, на какво по-добро можеше да се надява, ако я освободеше? Селяните да не би да имаха по-добри неща в живота си от робите?

Изкушението е бавно и коварно влечуго.

„Аз съм мечка костенурка. Аз съм дебел, тромав и глупав, но мога поне да бъда честен със себе си. Искам да я взема, защото съм уплашен, че никога няма да спя с жена. И ще съм мил с нея, защото не искам да се чувствам гузен след това. Стига, не лъжи!

Разбира се, че искам да спя с теб, господарю. Разбира се, че беше добър с мен. Разбира се, че е по-хубаво, отколкото едно момиче изобщо би могло да иска. Разбира се, че сте добър и щедър, и чудесен.

Ако не си свободен да кажеш «не», твоето «да» е безсмислено.“

— Огорчих ли те? — попита Тея.

„Нямаше да е толкова загрижена за всяко мое настроение и каприз, ако не ѝ бях господар, нали?“

Тя преглътна.

— Не сме длъжни първо да се мием. Извинявай. Много съм вързана в тези неща. Трябва да млъкна и… — Скръсти ръце, после почна да се съблича.

Кип сграбчи ръката ѝ и я спря. Пренебрегна объркването ѝ, отиде до писалището и награби хартиите. Подаде ѝ ги, като отбягваше погледа ѝ.

— Свободна си. Няма да мога да го регистрирам, докато първото прехвърляне не напусне посолството… опитах се, но… доколкото зависи от мен, не ми принадлежиш. — Прозвуча лошо, незнайно защо. Кип пак избърса лицето си с кърпата. — Там, където отраснах, никой нямаше роби, тъй че не знам как хората обикновено правят това, но… не искам и да знам. Идеята да те принудя да… Да направиш неща, за които намекна онзи ужасен старец… Вече достатъчно се мразя за това.

— Не си спал, нали? — попита Тея.

— Какво общо има това?

— Значи не си.

Кип извърна очи.

— Имам… лоши сънища. — Лоши сънища. Меко казано. — Все едно дали спя, или не, на сутринта съм още по-уморен.

— Легни си, Кип. Ще поговорим за това утре сутринта.

— Сериозно говоря, Тея.

— Аз също. Лягай си — каза тя твърдо.

— Мислех, че аз съм господарят тука — рече Кип. Съжали за казаното веднага, но тя се засмя и го плесна по задника. Засмя се малко по-силно обаче, явно облекчена колкото него.

Легна си и, чудо на чудесата, спа непробудно.

На заранта се чувстваше нелепо добре. За десет секунди. Хвана се, че дори си тананика.

След това се сети за кинжала.

Изми се, облече си чисти дрехи и бързо надникна през открехнатата врата. Никакви шпиони — поне доколкото можеше да види.

Слезе по стълбището до етажа на старото си спално. Все още нямаше никакъв план, но знаеше, че не може да остави вечно една безценна реликва в някакъв случаен скрин. Шмугна се в спалното и бързо тръгна покрай леглата.

Леглото, под което беше скрил кинжала, беше заето от някого. Скринът беше преместен откъм краката, като на всички други заети легла. Гърлото му пресъхна.

Отвори бързо капака. Скътани дрехи, одеяло, няколко монети. Никакъв кинжал. По дяволите! О, по дяволите!

— Какво правиш с нещата ми? — попита някой откъм вратата на клозета. Беше ново момче, Кип не беше го виждал досега. Пъпчиво, мършаво, с родилно петно на шията.

— Имах някои неща в този скрин — каза Кип. — Къде са те? Какво си направил с тях?

— За какво говориш? В скрина имаше само одеяло. Ти крадец ли си?

— О, я млъкни!

— Ти си Трошача, нали? — попита момчето.

Страхотно. Кип не отвърна нищо. Излезе.