Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Андрос атакува отново и докара Кип почти на косъм от смъртта. Кип отвърна с няколко слаби атаки и едва остана жив: Между своето теглене, разчитането на картата си и разчитането на картата на Кип Андрос нямаше никакво време.

Кип го „обезоръжи“: изигра картите си колкото може по-бързо, за да лиши Андрос от колкото може повече време. След още пет завъртания и със сто изтощаващи посичания уби стареца.

Юмрукът на Андрос се стовари върху масата, помете пясъчните часовници и ги разби в стената.

— Дай ми колодата си! — Старецът едва сдържаше гнева си.

— Тя е на масата. Пред теб — отвърна Кип. Гласът му бе напрегнат. Някаква смътна част от съзнанието му се зачуди защо е толкова уплашен от един стар болнав мъж — но беше.

Андрос прехвърли колодата с удивителна бързина, предвид слепотата му.

— Сменил си колодите — рече той. — Гринуди?

— Милорд, не видях да го прави. Вината е моя.

— Знам, че е твоя! — изкрещя с хриплив глас старецът. Кип изведнъж си даде сметка, че Андрос Гайл е Червения. Беше използвал червен луксин два пъти по-дълго от живота на самия Кип. Тъмнината на стаята беше за да опази Андрос да не се превърне в цветен бяс… а той може би беше много, много близо до чертата.

— Вън, копеле! Вън!

Кип седеше неподвижно. Облиза устни.

— Казах, вън! — изрева Андрос.

Кип се присви плахо. Отвърна — много тихо и много вежливо:

— Трябва ми документът за Тея, милорд. И колодата ми. Моля.

Андрос изръмжа и запокити колодата на Кип в лицето му.

Обърна се побеснял и закрачи към спалнята си. Спря при отворената врата, но не се обърна, а само изджафка:

— Гринуди!

— Да, милорд — отвърна робът. След толкова години заедно дребният мъж можеше да отгатне точно какво иска Червения от най-леката промяна в гласа му.

Вратата се затръшна зад Андрос, а Кип засъбира пръснатите си карти. Гринуди извади листове и печата на Андрос Гайл и попита тихо:

— Майчино име?

— Каталина.

— Цялото име.

— Каталина Делаурия.

Гринуди кимна, сякаш го беше знаел през цялото време и просто получаваше потвърждение. Кип смътно осъзна, че дори в тази загуба Андрос Гайл получава нова информация за него. Нямаше представа за какво ще му е информацията, но знаеше, че паякът преде сребърните си клопки с всеки дъх.

Гринуди попълни документите, удари печата и му ги връчи. На листовете имаше кафяво петно. Кръв?

— Дай ги на главния писар в Кулата на Призмата. И поздравления, вече си собственик на една млада робиня. Забавлявай се.

Тап, тап, тап, тап…

Извън време. Извън място.

Разтваряне.

Докато пръстите му докосваха всяка точка, се чувстваше като неразгънат свитък. Не просто сетивата: петте централни цвята, предлагащи зрение, допир, слушане, мирис и вкус, а повече. Свръхвиолет и синьо дойдоха заедно през палеца му в долния ляв ъгъл на картата: градове и свръхструктури, очертанията им пареха в стегнати логически линии, след това се издигаха извън страницата, линии на разум, на мисъл, на история, на извисяваща причинност… и се гмурна още по-надълбоко.

Зелено през показалеца при горния ляв ъгъл на картата. Въплъщаване: здравето, формата на тялото, което вече знаеше, че ще обитава, но също и телата около него, физическите присъствия, животът: болното, слабото, енергичното. Дори проблясванията на рибите в залива, фоновата светлина на живота във вълните и прохладния покой, излъчван от тревите и дърветата на острова му. Тялото му в тази карта беше силно, мъж в разцвета на силите си, но и с болки тук-там. Може би воин някакъв? Стара рана на гърба, така и незараснала съвсем. Глезен, който беше изкълчвал десетина пъти, винаги слаб. А после, по-дълбоко, усети силата на мускулите си, изяществото на боец, отраснал в танцова трупа, усети проклетото надигане на любовната страст на мъж, пътуващ с жена, която желае.

Следващият пръст, който докосна, беше средният. Горен десен ъгъл. Оранж. Докато зеленото беше живот, оранжевото беше връзките между живите същества. Излъчващите линии на причинност, на логика, вече оживели. Без това тези линии бяха безсмислени. Някои от тези сини структури бяха лъжите, които бе казвал, основите, които бе поставял за заблуди, лъжливи дири, измами, които изглеждаха смислени за мъчителите му. И сега, съвсем внезапно, младежът доби усет колко опасен е този мъж. Имаше нещо закърняло в него. Имал беше връзка с Ния, това беше жената, вече го знаеше. Неговата партньорка, жена, към която не можеше да не извръща око непрекъснато: с възхищение, със страст и с омраза. Беше я склонил да легне с него, веднъж, в началото някъде.