Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Кип почти очакваше старецът да му каже, че не може да използва други карти. Беше правило, на което досега не се беше позовавал.

— Ако някоя от картите няма белезите, ще отхвърля цялата колода и ти губиш, разбрано? — каза Андрос.

— Разбрано.

— Чудех се колко време ще ти отнеме, докато най-после си направиш своя колода — каза Андрос. — Повече, отколкото мислех.

— Хм. — Обидата не значеше нищо. Не и в сравнение с много по-голямата победа с това, че Андрос Гайл му бе разрешил да използва своя колода. — Аз пръв? — Надяваше се, че старецът ще възрази и ще почне пръв.

Снизходителна усмивка.

— Щом настояваш.

Тъй че Кип заподрежда игралното поле отвън. Отвън беше по-трудно да се контролира светлината, което обикновено беше добър ход срещу червена колода. Много от източниците на светлина вътре бяха факли или огньове — източници на светлина, които лесно отдаваха жълто, червено и подчервено, — така че беше по-трудно зеленото и синьото да извличат магиите си.

Но това, че Кип играеше пръв, означаваше, че Андрос трябва да изтегли допълнителна карта.

Бързо установиха игралната зона, като изкуството на картите им даваше въображаемо пространство — извън червените стени на замък. Трева, гора. Синьо небе, разбира се. Това бяха източниците. Всеки от двамата можеше да притегля от тях, но Кип беше откъм гората, тъй че бързо можеше да притегля от нея и да захранва зеленото си притегляне, докато обратното беше вярно за Андрос и червените стени.

Понеже Кип вече знаеше правилата, Андрос наложи бърз вариант на играта. Имаше два малки пясъчни часовника, по пет секунди всеки. Лишен от възможността да види изсипването на пясъка, лукслордът беше изобретил устройство, което караше едно звънче да звънне всеки път, щом на един от играчите му изтече времето. Ако не играеш в своите пет секунди, губиш реда си. Андрос непрекъснато повтаряше, че в реалния живот притеглящите се бият едновременно и че всеки притегля колкото може по-бързо, решава в движение какво да направи и допуска грешки.

Слепотата на Андрос Гайл беше едното предимство, което имаше Кип. Можеше да види картата на противника си веднага щом тя се обърнеше, докато Андрос трябваше да се пресегне над масата и да опипа неговата. Кип поставяше следващите си карти на едно и също място, за да може недъгът да е възможно по-малък, но все пак разполагаше с поне една секунда при всяко обръщане. А Андрос трябваше да запомня всичко на игралното поле.

В нормалния вариант на играта ходовете се правеха спокойно и без бързане, понеже нямаше часовници, но Андрос презираше това. Казваше, че не учело на нищо. Животът, смъртта и притеглянето са бързи, казваше. Пясъците на живота ни винаги се изсипват, винаги бързо.

— Зловещо име — промърмори Андрос. Първите няколко хода никога не отнемаха твърде много съсредоточаване.

— Кое? — попита Кип, докато се мъчеше да реши дали да използва реда си за налагане на повече цветове, или да си сложи очилата.

— Трошача.

Очилата. Не искаше да остане невъоръжен за по-дълго от абсолютно необходимото.

— Защо да е зловещо?

— Не си му го подхвърлил ти, нали? Започнал бях да мисля, че го правиш задкулисно. Умен ход, така си помислих.

Умен ход? Явно мълчанието на Кип говореше вместо него.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че получаването на това име е било съвпадение?

— Кои са двете съвпадащи неща? — попита Кип.

— Трошача е едно от прозвищата, които пророчествата приписват на Светлоносеца.

— Беше шега. Седнах на един стол и го счупих.

— Много смешно — каза с равнодушен тон Андрос.

— И счупих носа на едно момче. И разбих малко притегляне, което правеше някой.

Светлоносеца? Нещо в душата на Кип заликува дори само от мисълта за това. Беше разсеян от разговора и едва не пропусна реда си. Игра бързо: постави на полето Дамиен Савос и обърна часовника на Андрос Гайл.

По дяволите! Това беше една от забранените карти. Кип беше смятал да ги задържи за след още няколко хода.

Андрос прокара пръсти по белезите. Поколеба се. Пръстите му отново пробягаха по белезите.

— Това е Дамиен Савос — каза той. — Тази карта е незаконна.

— Незаконно е да я притежаваш — отвърна бързо Кип. — Но съдиите на играта никога не са я обявявали за незаконна за игра. — Обърна пясъчния си часовник.

— Тънка разлика.

— Тънка разлика ли? Научих за черните карти само защото ти играеш с тях!

— Някои от черните карти бяха изтеглени, други бяха забранени… — Звънчето звънна в знак, че времето за хода на Андрос Гайл е изтекло.