Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Феркуди беше нисък и дебел, но беше силен като бик и измамно бърз. Кип го беше наблюдавал как се бие — беше по-добър от почти всички други. Битките, които беше загубил, ги беше загубил, защото обхватът му беше къс. С цветовете, които притежаваше, можеше да е един от най-горните трима-четирима бойци. Беше просто лош късмет, че сега се биеше за девета позиция.

Кип размърда рамене, завъртя главата си, за да раздвижи мускулите на врата си, и даде знак, че е готов.

Феркуди се усмихна презрително. Мислеше си, че ще унищожи Кип в бърз бой с ръце.

„Глупаво е да позволяваш другият да разбере какви карти държиш. Благодаря ти, Андрос Гайл.

Благодаря ти, Андрос Гайл? Да не би някой да е пуснал ганджа в закуската ми?“

Свирката изсвири и кръгът се изпълни с червена светлина. Феркуди атакува.

Кип изпъна ръце напред, между себе си Феркуди, така, че момчето да не може да види как очите му се изпълват с червен луксин. След това изпъна ръката си надолу и плисна в краката на момчето лепкав червен луксин.

Краката на Феркуди залепнаха и той едва не падна. Присви ръце към гърдите си в готовност за бой, но Кип напръска и тях с луксин и ги залепи за гърдите му. Подейства точно както го беше научил Железни.

Червеното беше лепкаво, но не беше силно като желязо. Волята на Кип беше. Той вложи цялата си страст да задържи Феркуди пленен в притегленото.

Феркуди явно не беше подготвен за това, че Кип притегля червено, но и самият Кип не беше подготвен. Цветът разпали пламъците на яростта му. Не беше ядосан на Феркуди, но червеното заличаваше разума.

Кип пристъпи напред и още преди дори да е осъзнал какво прави, юмрукът му се заби в слисаното лице на Феркуди.

Късните нощни тренировки, изглежда, бяха полезни, защото юмрукът му тръгна точно натам, където искаше — удари ниско, точно към брадичката на Феркуди, и точно както беше казал командир Железни, той инстинктивно наведе брадичката си и юмрукът на Кип се натресе в носа му. И понеже краката на Феркуди бяха залепнали от луксина, той залитна назад и падна по гръб.

Кип плисна червен луксин около падналото момче, тъй че то остана залепнало на пода. Вдигна крак, за да стъпче главата му… и едва се спря, когато свирката изсвири пронизително.

Уплашен от това, което за малко щеше да направи, Кип припряно разчисти червения луксин. Брадата на Оролам, за миг беше поискал да го убие!

Червеният луксин изчезна и Феркуди се надигна със стон.

— Ох… Счупи ми носа! — Опипа го предпазливо и го стисна, за да спре кървенето. — Дови не внаев, фе мовеф да фитегляш фервено. Добве! — Стисна хрущяла на носа, вдиша бързо и го намести. Изстена и удари два път с юмрук по пода. — Оу, оуу! — Примига да махне сълзите от очите си и протегна ръце, а двама от приятелите му му помогнаха да се изправи. — Бваво, Кип.

Просто така? Без яд?

— Ъъ… съжалявам — каза Кип. — За носа ти. Червеното някак си ме завладя.

— Аа, няма нифто. Не ми е за пъви път.

— Нито ще е за последен вероятно, голяма грозна муцуно такава — рече дошлият при тях Круксър. — Хайде седни, Кип. Мисля, че няма да се биеш повече днес.

— Наистина ли? — попита Кип.

Беше изтощен. Дългите късни тренировки, безсъниците след това, после спането, в което го спохождаха само кошмари. Висеше на протрит конец. Отпусна се тежко на походния стол.

Хряс! Задните крака на стола изпращяха и Кип загуби равновесие и се пльосна на пода по задник. Жегна го паника.

„Шишко.“

Новобранците се смееха. Всички се смееха. Кип усети как лицето му почервеня като огнено желе. Дори Круксър се смееше.

Скочи на крака. „Проклет да съм! Точно когато започнах да навлизам. Точно когато започнах да намирам мястото си!“ Самоомразата го прониза и го смрази. Какво можеше да направи?

Мразеше ги. Не искаше да е тук. Всички да вървят в ада!

Круксър вдигна ръце.

— Това решава въпроса! Кип, вече знаех, че ти трябва ново име сред нас. Кип не е име за черногвардеец, а сме се уверили, че определено ти трябва име.

Подиграваше ли му се Круксър? Какво искаше да каже с това „трябва ти име“?

— Не разбирам — отвърна тихо Кип. Очакваше някаква клопка.

Треньор Фиск също изглеждаше объркан.

— Сигурен съм, че не си единственият — каза той. — Колко от вас са отраснали в Пария? — По-малко от половината вдигнаха ръце. — Е, значи е време за малко история. Не всеки е трето поколение черногвардеец, Круксър.

— Да, сър.

Треньор Фиск се намръщи и заби поглед в земята, сякаш не знаеше откъде точно да започне.