Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Той се хвърли на земята и десетки ледени късове прелетяха над главата му със съсък. Миг по-късно той се изправи, размаха ръка и издигна пред тялото си огромен зелен щит. Атакува. Щитът заподскача и затрепери в ръката му от ударите на десетките стрели.

Част от бесовете започнаха да стрелят по него с по-дълги и по-големи стрели. Другите ги последваха. Проклети бесове! Винаги разбираха мигновено какво мислят другите бесове. Гавин реагира моментално, тялото му разбра какво да направи преди мозъка му.

Огромният щит ставаше все по-тежък с всяка секунда — забиващите се в него стрели бяха тежки.

Мозъкът му почти го беше измислил, но щитът се плъзна опасно надолу. Нямаше време. Ръбът на щита удари повърхността в краката на Гавин и той залитна напред, изтърва щита, пльосна в дълбоката до глезените вода и се превъртя.

Вдигна се отново, загърнат в огън. Ръцете му пометоха наляво и надясно, изригваха огромни вълни от пламъци. Клекна, понеже по-силните от сините бесове все пак успяха да пронижат с оръжията си огнената стена.

Нямаше как да задържи това вечно обаче. След две-три секунди щяха да го пронижат.

В същия миг Гавин извади невероятен, нелеп, милостив късмет. Повърхността под тях се разпадна напълно и всички потънаха в океанските дълбини.

Гавин си пое дълбоко дъх, преди да се гмурне.

Никога не си беше мислил, че ще благодари на морски демон, но онази битка го беше научила как да се движи във водата като риба. Гавин прибра ръцете си на кръста, разтвори длани и започна да мята назад дискове зелен луксин: всеки изстрел го тласкаше бързо напред.

Заобикалянето на механично плуващите сини бесове не беше сложно и след трийсет секунди Гавин стигна до носещия се на повърхността плъзгун. Покатери се в него и мигновено се прикри с щит от зелен луксин. Няколко стрели удариха щита му, но само след секунди той вече набираше скорост. Чуваше далечните пронизителни крясъци на бесовете. Ярост, изригваща от дълбините на уж чисто рационалните сини. Гняв от това, че човешко същество може да надвие синьото им съвършенство, гняв, че може да сгрешат.

Заобиколи острова, докато той се разпадаше и потъваше, и по бялата диря на синята разпадаща се грамада прецени, че цялото това нещо се беше движило като огромен кораб право към рифа Бялата мъгла. Защо?

Нямаше време да мисли за това. Няколко от сините бесове вече се опитваха да притеглят и да направят лодки, за да се спасят. Един щеше да съобрази как, после другите щяха да го последват. Гавин не можеше да позволи това да се случи.

Притегли и сътвори на плъзгуна си понтони, след това сътвори над тях мечове от жълт луксин, с върхове надолу във водата.

Плъзна се в убийствени бързи кръгове над плуващите някогашни човешки същества. Звукът от разкъсваната им остъклена плът бе приглушен от водата и бързата скорост. Всяка смърт биваше оповестена само от глухо пращене като от колело на каруца през по-голям камък, придружено понякога от изригващи над повърхността мехури и винаги — от червеното цвете на бликнала кръв.

Призмата беше несравним воин, а във война избиването е неизбежно. Беше неуморен труженик, кръжеше и кръжеше като ястреб. Кръжеше, докато крясъците не секнаха, докато омразата не свърши, докато алената кръв не спря да залива чисто жълтата палуба на плъзгуна му, докато не струпа цялата жътва на смърт пред портите на ада.

Гостът на Аглая Красос я чакаше в приемната ѝ. Беше русокос, луничав, с кръг жълтеникавочервена коса, сресана над валчесто плешиво теме. Държеше петасос — плъстена широкопола шапка на оземлен благородник — и носеше тясно палто по новата рутгарска мода. Приличаше на търговски агент или на банкер, но беше широк в раменете. Но пък знаеше ли ги човек тези маймуни от Кървавата гора?

— Добре сте дошли в дома ми, господин Шарп — каза Аглая. — Слугата ме уведоми, че имате някакво предложение за мен?

— Така е. — Мъжът се настани на пода и кръстоса крака.

— Обикновено отбягвам да си имам работа с непознати, но препоръките ви бяха благонадеждни.

— Мм. Големи усилия положих, за да извлека тези препоръки.

Колко странен човек.

— Е, и тъй… — рече тя.

— И тъй — повтори той. Очите му, впити в нея, бяха смущаващи. Не беше забелязала досега, но имаше кехлибарени очи. Не очи, оцветени от живот като на притеглящ, просто като изчезващо редкия истински кехлибар.

— Каква е най-лошата сделка, която сте приемали някога? — попита той. Пръстите на едната му ръка си играеха с низ перли, който носеше под ризата си. Перли? На мъж? Нова мода ли беше това, която тя още не бе видяла, или чудат каприз?