Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Гавин коленичи на ръба на плъзгуна, натопи ръката си във водата и гребна шепа. Водата беше като рядка киша, само че не беше студена. Гавин я огледа отблизо. Видя хиляди, десетки хиляди мънички пръчици, като игли, като части от снежинки, и всички бяха подредени еднакво. Не можеше да вижда синьо, не можеше да го притегли. Ако можеше, навярно нямаше да има никаква загадка. Помириса водата: сол и смътният, едва доловим мирис на смола, варовитата минерална миризма на син луксин.

Вълните гъмжаха от син луксин, който се опитваше да се оформи в кристали, някак спонтанно се събираше, вместо да се разделя и разпада на слънчевата светлина, както би трябвало.

Плъзгунът се завъртя и водата в шепата му също се завъртя, пръчиците се завъртяха като игла на компас. Едната страна сочеше към външния ръб на мазното петно. Тъй че другата трябваше да сочи към центъра… накъдето трябваше да тръгне.

Готов беше, колкото бе възможно. Подсили и стесни тръбите, които тласкаха плъзгуна, помисли отново и ги накара да се слеят в една. Искаше едната му ръка да е свободна. После плъзна към центъра.

Водата се сгъсти. После се сгъсти още повече, загребващата тръба я завихри като лъжица, разбъркваща супа.

Кристалите син луксин започнаха да се слепват и да образуват по-големи късове. Преминаването му издаваше звук като мачкаща се оризова хартия, докато трошеше луксиновия лед.

Видя пред себе си син остров, носещ се над вълните… а там не трябваше да има никакъв син остров. Полюшваше се много бавно сред разпененото море и пропукваше огромни листове луксин при всяко движение. Част от него се разтапяше мигновено под слънцето, но други части бяха станали толкова наситени със син луксин, че се задържаха.

А след това видя нещо, което го накара изобщо да спре да притегля и да замръзне. Вече се намираше в плитчини, плътен леден луксин плуваше може би на разтег под вълните. На този бял фон успя да види, че в плитките води плуват хора. Десетки… не, стотици тела, които се люшкаха, голи и обрасли с кристали.

Проклятие. Не хора. Сини бесове.

Не бяха мъртви, а поглъщаха слънцето и луксина. Водата беше толкова наситена с луксин, че им помагаше да направят прехода към сини бесове.

„Иди там преди пладне“ — беше му казала Третото око. Изведнъж го споходи болезнена интуиция за това, което става със спящите бесове по пладне.

Гавин притегли гребло и предпазливо преведе плъзгуна си между люшкащите се спящи бесове. Стигна до брега с разтуптяно сърце. Хвърли котвата и скочи на плътния син луксин.

Гледката беше неземна. Имаше кристали, високи колкото него. Вълните бяха разбили много от тях, но блестящите шипове общо взето сочеха в една и съща посока… навътре, все навътре.

Тъй че Гавин затича. Целта му беше огромен шпил в самия център на острова, може би на половин левга разстояние. Отначало тичаше бавно — теренът просто бе толкова насечен, че трябваше да скача от някой бодлив кристал към странно блещукаща колона. Повърхността непрекъснато се пропукваше и във въздуха се изстрелваше струя блестящи сини кристали. В небето кръжаха странни вихрушки, извиваха се надолу в хипнотизиращо, математически точно движение. Изкривени триъгълници се рееха като стъклени птици, понесени от невидим ветрец.

Кристалите пращяха под стъпалата му като сняг и оставяха зад себе си стъкло, поемаха топлината и дори натиска на стъпките му, за да създадат още по-голямо съвършенство.

Докато се придвижваше навътре, редът на синьото започна да се налага още по-силно.

Гавин видя как един шип, изникнал под ъгъл, потръпна. След това се хлъзна, докато не се изравни съвършено с повърхността. Целият остров тук беше съвършено плосък. Пред себе си видя дванайсет кристални шипа, стълбове, подредени в кръг около основата на огромния шпил.

Всеки от дванайсетте стълба беше три разтега висок. Щом Гавин се приближи до най-близкия, видя вътре в него най-съвършено оформения син бяс, на който се беше натъквал някога. Човешката кожа на съществото беше напълно обелена. На нейно място бе изтъкано пано от скъпоценни камъни, самите нишки се променяха според това колко движение мускулите отдолу налагаха на кожата при всяка точка. Беше ужасяващо красиво — все едно някой бе нарисувал шедьовър с кръв.

Гавин не се поколеба. Затича към централния шпил. По външната страна на шпила имаше стъпала, очертаващи странен квадрат. Без перила. Той затича нагоре по тях.

Деветдесет и седем стъпала до върха. Първото, което забеляза Гавин, беше, че Бялата мъгла може да се види оттук. Мъглата и рифът, който тя криеше, бяха легендарни. Приказките за точното ѝ местонахождение се различаваха, но всички бяха съгласни, че е някъде в средата на Лазурното море. Може би в самия му център, като паяк в паяжината си.