Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Кип изигра нова карта и циментира пропуснатия ход на лукслорда.

По лицето на стареца пробяга гняв. Отпуснатата плът под челюстта му потрепери. Но Андрос Гайл не каза нищо. Игра.

След пет минути Кип спечели. Единият ход в повече и изненадата от това, че играе срещу карти, които не беше виждал от повече от десетилетие, разбиха играта на Андрос Гайл. Все пак като че ли беше играл защитно. Необичайно.

— Добър номер беше — каза Андрос, докато размесваха колодите си. — Не трябваше да го хабиш за момичето. Това е от онези номера, които действат само веднъж. Трябваше първо да видиш дали би могъл да ме биеш веднъж и след това да играеш онази колода за трошачката на връзки, ако можеш. Освен това трябваше да изчакаш, докато собственото ти бъдеще се окаже застрашено, а не да я харчиш за една робиня. Глупаво.

Кип се обърна към Гринуди.

— Малко вода, моля.

Пак забрави, че на роб не се казва „моля“. Винаги го забравяше това.

Но не водата беше идеята. Кип беше открил, че големите очила на Гринуди по някакъв начин му позволяват да вижда в тъмното. С тях Гринуди беше очите на Андрос. Веднага щом старият роб се обърна, за да вземе каната, Кип извади другата колода от джоба си, като говореше, за да прикрие шума:

— Има хиляда неща, на които би могъл да ме научиш, лукслорд Гайл. Ти си гениален и опитен. Но точно сега си ми враг и се опитваш да направиш ужасен живота на човек, който ми е скъп. Тъй че ще правя каквото аз преценя.

Лицето на лорд Гайл светна.

— Учиш се, нали? Невежа, наивник, но общо взето не си толкова глупав, колкото мислех. Знам, че може би няма да го повярваш, Кип, но всъщност ми харесваш. Как е ръката ти?

Отне му малко време, докато проумее, че Андрос няма предвид картите му, а наистина пита за ръката му.

— По-добре. — Пръстите на Кип все още отказваха да се изпънат докрай, но той работеше по въпроса.

Андрос Гайл изсумтя уклончиво и избра жълтата колода, която беше приготвил преди това за Кип. Отвори една кутия отстрани, извади няколко карти, взе други от колодата и размеси новите с тях. Човек имаше право да сменя или променя колодата си между туровете, за да се пригоди към стратегиите на противника.

— Та мислил ли си за това? Повечето момчета го правят, рано или късно.

— За какво да съм мислил? — попита Кип. Понякога старецът започваше да говори за каквото се сети, без да си прави труда да свързва нещата, та слушащият да го разбере.

— Дали ти си Светлоносеца, разбира се. — В тона на Андрос Гайл имаше някаква свирепа, насмешлива острота, сякаш жонглираше с огън и го подхвърляше на Кип.

— Не — отвърна Кип. Нещо вътре в него заяде. — Хайде да играем.

— Щял да бъде уж със загадъчно рождение, а твоето най-малкото е съмнително — което би могло да се окаже много близо.

Кип се изчерви.

— Твой ред е.

— Старата дума, според която той ще е „велик“ мъж още от младостта си, би могла да се окаже каламбур в оригиналния парийски — друго значение на думата „велик“ е „кръгъл“. Което… Все едно, няма значение.

„Мри, дърт тумор такъв.“

— Твой ред е — повтори Кип.

— Но аз играя, не виждаш ли? — попита Андрос. — Когато Светлоносеца дойде, ще преобърне всичко. Всеки, който има богатство, положение или власт, ще се бои от него, защото той би могъл да им отнеме всичко. Но всеки, който няма, ще го обича, защото ще се надява, че ще получи всичко. Тъй че коя роля ще играеш, Кип? Градина.

Градина? О, обявяваше обстановката.

Кип изтегли… и извади късмет. Ръка, пълна с карти за контрол над времето.

След като с първите си няколко хода събра светлината, която му трябваше в различните цветове, Кип привидно не правеше нищо. Андрос игра суперхромат, мощна карта за жълта колода, което означаваше, че магиите му няма да се провалят, а след това притегли жълт меч, което отне два кръга, един за да го притегли и един да го уплътни.

Когато Кип изигра „паника“, старецът беше присвил устни. Не знаеше за зелена колода, използваща стратегията, която прилагаше Кип. Петсекундните пясъчни часовници бяха сменени с четирисекундни.

Удоволствието да изиграеш „паника“ на студения старец, който навярно никога през целия си живот не се беше паникьосвал, беше приятно като забиване и извъртане на кама.

Андрос атакува и Кип дори не се опита да го спре. Отне почти половината му живот.

Кип изигра още една „паника“. Четирисекундните пясъчни часовници бяха сменени с трисекундни.

Беше напълно нечестна стратегия, разбира се. Поначало на слепеца отнемаше поне една секунда повече, отколкото на зрящ, за да разбере каква е изиграната карта, а три секунди не беше достатъчно време, за да измислиш каквато и да било добра тактика.