Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Кип се подчини. Мозъкът му май не работеше добре, тъй че беше благодарен за упътването… макар упътването да нямаше много смисъл в къща, която бързо се пълнеше с пушек. Мъжът беше смъкнал наметалото си, тъй че беше лесно да го грабне, но наметалото на жената беше все още около тялото ѝ. Той извърна очи, докато я обръщаше, но пак не можа да го свали. Видя, че е свързано със златна верижка около гърлото на жената.

Разкопча я и най-сетне издърпа наметалото.

Вдиша дълбоко малко по-чистия въздух над пода и се върна при Янус Бориг. Вдигна я на ръце. И тогава видя картите и гледката го порази.

Скъпоценните карти по стените горяха като малки факли с лумналия в тях луксин.

— Не се тревожи за тях. Тръгвай — каза Янус.

— Но те струват цяло богат…

— Тръгвай, Кип. — Едва говореше.

Кип я понесе по стъпалата.

Пламъците вече пълзяха покрай тях и сметта по пода долу тлееше.

Милостиви Оролам, тази стая беше пълна не само със смет. Беше пълна с барут!

Кип забърза към вратата със старицата, наметалата и проклетия кинжал в ръце.

— Спри — каза Янус в ухото му точно преди да я изнесе навън. Вече само шепнеше. — Занеси ме ей там…

Той я занесе и тя се пресегна към кутията си с тютюн.

— Искаш да пушиш? — попита невярващо Кип. — Сега?

Тя бръкна в кутията и извади изпод тютюна малка кутийка от маслиново дърво и слонова кост, кутийка колкото да побере една колода карти.

— Ха! Не са ги намерили. — Усмихна се. — Какво чакаш? Къщата гори.

Кип я изнесе в нощта. Бурята вилнееше, святкаха мълнии, гръмотевиците разтърсваха сградите, дъждът заливаше улиците. Никой още не беше забелязал, че малката постройка гори. Кип понесе Янус по улицата и едва беше свърнал по една тясна пресечка, когато чу взрив откъм къщата ѝ. После още един, много по-силен. Олюля се, падна и едва успя да смекчи падането на старицата.

Вдигна я в мократа и мръсна уличка, останал без сили.

— Не вярвам да си ми прибрал четките — каза тя и повдигна вежди. Дъждът беше отмил кръвта от лицето ѝ и то изглеждаше болезнено бледо, сякаш сияеше. — Защото… — Усмихна се с блеснали очи. — Знам вече кой е Светлоносеца.

И издъхна.

Армията на Цветния принц си беше пробила с бой път през прохода към Аташ, с малко жертви. Лив не бе видяла нищо от боевете, а всички следи от тях бяха заличени, когато премина.

След преминаването през прохода всички предполагаха, че ще продължат право към Идос, най-големия град в Източен Аташ. Но докато малките отряди тиловаци се разпръсваха из околностите за да съберат храна за войската, принцът бе повел ядрото на армията си на юг, по-навътре в планините. Прекосиха реката и главния път, след което вместо надолу към Идос тръгнаха срещу течението.

По някое време стигнаха големите сребърни мини при Лаврион. Лив никога не беше виждала такова нещо. Хълмовете поне на левга околовръст бяха осеяни с дупки. Триста и петдесет мини, каза принцът, обработвани от трийсет хиляди роби. Мините бяха собственост на аташийското правителство, но благородници от всичките Седем сатрапии ги наемаха и плащаха рента и дял от приходите си на държавата. Лив беше чувала за роби, пращани в мините, но изобщо не беше имала представа какво означава това, освен че е нещо лошо, с което робовладелците могат да заплашват непокорни или мързеливи роби. Някои ученици от Аташ бяха споменавали, че родителите им отдавали робите си под наем за месеците след жътва на по-богати, които ги превозвали до мините, оставяли ги да работят там и ги връщали преди сеитба. Явно много от тях не се връщаха и повечето семейства отдаваха така робите си само ако отчаяно се нуждаят от пари.

Отвъд мините имаше кръг от дървени кули. Зоната вътре беше твърде обширна, за да се затвори с ограда, но земята беше разчистена от дървета и всеки бягащ роб трябваше да прекоси огромен открит терен. В кулите имаше пазачи, коне и дресирани за лов на роби огромни кучета.

Под мините, до реката, бе разположено малкото градче Торикос. Тук рудата се товареше на баржи, докарваше се храна от околностите, водеше се търговия между робовладелците, предлагаше се лечение, продаваха се сечива и се отсъждаха спорове. Торикос обаче беше почти празен. Всеки, който бе могъл да избяга, беше избягал. Останал беше само един старейшина от градския съвет и гражданите, оказали се твърде стари или болни, за да пътуват. Лив се зачуди на страхливостта на избягалите — що за човек би оставил майка си на милостта на една нахлуваща армия? Войната явно издаваше най-лошото у мнозина и най-доброто у малцина.