Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Принцът се беше заел с този проблем, като събра представители на робите, пълководците си и проститутките — които досега не се бяха организирали в нещо като гилдия, но го направиха светкавично, след като им казаха, че така биха могли да спечелят повече. Ушите на Лив пламнаха, докато слушаше, но принцът изобщо не я помоли да напусне. Накара Майката на компаньонките, както искаха да ги наричат проститутките, да му каже колко клиенти могат да обслужат жените ѝ на ден. Извади чипове, две трети от тази бройка, изработени от бронз и с напечатана на тях сцена на полов акт. След това извади много по-малък брой сребърни чипове, които можеше да се използват за най-добрите компаньонки — остави на Майката да реши как да избира жените. Разпредели една трета от чиповете за пълководците, една за началника на събирачите на храна и една — за своя ковчежник.

Чиповете щяха да се дават на мъже, отличили се в службата — било с това, че са донесли повече зърно, било защото са били доброволци в особено рисковани задачи. Най-малко половината чипове трябваше да се раздават на робите и ако се откриеше злоупотреба със задържане на чипове и даването им на фаворити, злоупотребилият щеше да бъде арестуван и екзекутиран. След това, всеки ден, компаньонките щяха да връщат чиповете за осребряване. Последната третина можеше да се изкупува от всеки в армията на определена цена, което да компенсира първоначално субсидията за другите.

Принцът каза:

— През следващите две седмици искам да се постараете да намерите начин да ги раздавате на колкото може повече мъже, а не на едни и същи непрекъснато. Дайте на всеки възможност да спечели чип. След това ще пресметнем отново. Не искаме безредици и изнасилвания тази седмица, но и не искаме финансов провал следващата.

На другия ден лагерът като че ли се смали с една третина, след като новоосвободените мъже се пръснаха в доброволни мисии във всички посоки.

Докато се приближаваха към Идос, селищата ставаха по-големи и плячката нарастваше. Никой не оказваше съпротива, докато не стигнаха почти до Идос, до град Ергион. Градът имаше каменна стена, стрелци и няколко притеглящи. Лив не можеше да проумее какво си мислят хората в града — Идос, който лесно можеше да бъде защитен, беше само на един ден път за семейство, на два — за армия. Лесен път, особено когато бягаш да си спасиш живота. Но старейшините на града по някакъв начин се бяха самоубедили, че могат да разпръснат една робска армия като плява.

Градският палач се изплю от бойниците и заповяда на стрелците си да открият огън по Цветния принц, когато той излезе напред да преговаря. Притеглящите на Принца лесно отклониха стрелите.

Докато те осигуряваха прикритие от стрелците по стената, сапьорите — половината бяха бивши миньори — поставиха барутни заряди. Взривиха ги и след още час градът беше в пламъци.

Този път Цветния принц заповяда да няма никаква милост. Това щяло да е пример, така каза. Нареди да бъдат оставени живи само петстотин жени и деца.

Армията полудя. Лив остана в лагера. Макар да бе облечена като богата притегляща и макар да беше добре известно коя е, в Ергион не беше безопасно за сама жена. А и бездруго не искаше да види какво правят освободените на предишните си господари.

Вечерта един огромен мускулест мъж, чийто статут на бивш роб можеше да се разбере само по отрязаното му ухо, дойде в шатрата на принца, поклони се и му поднесе торба. Вътре беше главата на палача.

Цветния принц му даде шепа сребърни чипове, погледна го в очите и кимна. Когато звярът напусна, оставил обезобразената глава да кърви на килима, Койос Белодъб каза само:

— Удивително какво е готов да рискува един мъж за няколко минути с устата на опитна жена.

Тап, свръхвиолет и синьо. Тап, зелено. Тап, оранжево. Тап, жълто. Тап, червено и подчервено.

Непрекъснато имам тези съновидения, докато съм будна. Преди Войната на Гайл да стигне до Ру, на любимата ми малка братовчедка Мийна бяха дали илитийски дракон. Където и да ходеше, играчката се люшкаше във въздуха над нея, вързана с връв за кръста ѝ, изобщо не спадна през двата месеца, откакто я беше получила. Мийна търчеше навсякъде и все пееше. Беше седемгодишна, а вече тренираше от две години. Чистият ѝ глас изумяваше и войниците, и придворните, макар тя да пееше някакви безсмислени, измислени от нея самата песнички, докато търчеше през града.

Мийна е мъртва. Щеше да е на двайсет и три години сега. Искаше да отиде в Хромария с мен. Казах ѝ: „Не.“ Разбира се, майка ѝ нямаше да ѝ разреши дори да я бях помолила. Най-вероятно. Не се опитах. Мийна умря в Чистката на генерал Гад Делмарта, хвърлиха тялото ѝ по стъпалата на Великата пирамида, с телата на останалите от фамилията ни. Петдесет и седем мъртви само на пирамидата. Много повече в града, макар тяхната смърт да беше нещо по-банално, някак си не бяха толкова важни — поне за мен.