Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Отне ми два дни, докато съставя плана си. Палатката е червена, така че светлината, влизаща през нея, ме предпазва да не изпадна в паника, както щеше да стане в тъмнина, но ми е безполезна за притеглянето. Само че палатката е направена от плат. Застанала на пръсти, мога да измъкна малко от плата изпод рамката и да дъвча. Отне ми два дни, докато пробия достатъчно голяма дупка, за да пропуска точица чиста бяла светлина… но достатъчно малка, за да остане скрита за погледите на тези, които сгъват палатката всяка сутрин.

На следващия ден едва не изпаднах в паника, когато открих, че дупката я няма. Но нямаше и никакво наказание, никакво споменаване за нея. Сигурно има повече от един пленен син притеглящ като мен и просто са сменили палатките ни.

Започвам отново. Този път имам повече късмет: запазвам си палатката. На дванайсетия ден армията си даде една от дългите цял ден почивки, като остана на лагер за някакво празненство. Готова съм, а палатката е ориентирана север-юг, най-удобният начин спрямо мястото, където съм издъвкала дупката. Мога да надникна навън.

Над палатката е изпънат голям бял балдахин. Бях мислила, че са само облаци и разсейват синьото. Облаци, които може да се разсеят под погледа на Оролам и да ми дадат благословеното синьо на чистото небе. Но е бяло платно, което пропуска светлината, но прегражда моя цвят. Ако имах очила, щеше да е без значение. Нямам. Не съм Призма: бялото е толкова безполезно за мен, колкото и никаква светлина изобщо. Този Цветен принц не е глупав. Знае, че палатките са уязвими. Мразя го и му се възхищавам едновременно. Но това не ме разубеждава.

Благославям безмълвно Юсеф за това, че ми даде пръстена, стягам се и започвам да удрям „рубина“ в белезниците ми. След десетина опита го чуквам както трябва и камъкът се отчупва, откъсва се лепилото, което го държи на място. През следващите минути претърсвам палатката за камъка.

След като го намирам, го лапвам, за да овлажня лепилото. Червената половина на пръстена е безполезна за мен, но ако бъда прекъсната, трябва да я върна на пръстена колкото се може по-бързо.

Долната половина на камъка е сапфиреносиня. Малко е, но ако беше по-голямо, нямаше да убегне на вниманието на тъмничарите ми. Издърпвам плата на палатката вляво от рамката, бавно, внимателно. Два часа преди обед слънцето е достатъчно високо, за да се излее чиста светлина на малко петънце, точица, тънка стрела от енергия. Фактът, че ръцете ми са оковани към шията ми, се превръща в още една благословия, дар от далечния Оролам. Позволява да си отпусна ръцете и в същото време да ги държа на място.

Потапям камъка в този мъничък лъч светлина и той ми изпраща тънка като нишка синя енергия.

Отнема часове, часове, през които почти не мигам, часове на нищожни премествания всяка минута, докато окото на Оролам се катери към висините на небето и след това бавно започва да се спуска.

С идването на вечерта и неизбежното пристигане на пазача, който ме проверява, поднасям камъчето пред устата си и бавно го намествам отново на пръстена. След това внимателно навивам синия луксин под кожата си, намествам го така, че да е в кожата ми само под облеклото. Въпреки многото часове не съм поела много, но ако пазачът го види, всичките ми усилия ще са напразни. Тъй че намествам луксина по гърба си, около задника и бедрата си. Досега поне са уважавали личната ми неприкосновеност, тъй че ако го направят още една нощ…

Пазачът идва. Подушва веднъж-дваж, но явно смята, че е алергичен към нещо в „тази проклета страна“. Оставя ми вечерята. След малко идва да прибере чинията.

Ще дойде отново след вечерната камбана. Това ми дава два часа. Два часа е много време за умиране.

С разтреперани ръце притеглям малък остър нож от син луксин. По-скоро като гвоздей всъщност. Не е толкова драматично като да си срежеш китките, но срязани китки може да се вържат и животът ми да бъде спасен. Гвоздей, забит в сърцето ми. Това е безвъзвратно и приемливо бързо. Дори плътта ми да ме предаде и да извикам, няма да могат да ме спасят.

Трябваше да загина в Гаристън. Трябваше да умра с Юсеф. Не казах на Юсеф, че Гавин всъщност е Дазен. Не бях сигурна как ще реагира. Сега съжалявам за това. Трябваше да знае за кого умря.

Но не. Той умря заради мен. Не го интересуваше войната. Не го интересуваше Оролам. Държеше само да постъпва правилно, с богове или без богове, с Хромария или не. И държеше на мен. Трябваше да му го кажа. Трябваше да му се доверя. Беше предателство.