Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Но нещо не беше наред. Кип бе готов да се закълне, че канията е твърде къса за кинжала. Не, не можеше да бъде.

Пъхна острието в канията и когато го натисна да влезе, блесна мълния, огря цялата уличка и за миг го заслепи. Кип примига и се взря отново в прибраното в канията острие. Канията пасваше съвършено. И все пак той можеше да се закълне, че изглежда по-дълга и по-широка отпреди.

— Пожар! Пожар!

Някой притича покрай него в уличката и Кип изведнъж осъзна, че стои над тялото на една стара жена, пронизана смъртоносно с нож като този в ръката му, в район, който скоро щеше да гъмжи от хора.

И така си беше. Десетки, стотици хора излизаха на улиците.

— Мълния е ударила! Пожар! — викаха хората и тропаха по вратите на съседите си.

В един град пожарът винаги е проблем, дори и в дъждовна буря. Бурята беше добре дошла, разбира се, дъждовете помагаха да се потушат пожарите, но все пак всички се стичаха да се борят с пламъците.

Кип тръгна към големия мост, Стеблото на лилията, но не мина по него. Беше дошъл тук да потърси Янус Бориг, за да я попита къде да скрие едно голямо съкровище. Сега имаше четири.

Какво по дяволите правеше с четири съкровища?

По-уместният въпрос беше: какво по дяволите щеше да прави с четири съкровища?

Постоя около минута под дъжда. Може би беше толкова богат, колкото не бяха и сънували сатрапи и кралици, а не можеше да си позволи сухо място, където да си отдъхне.

Железни. Стига да можеше да стигне до него.

Закрачи по моста, като затъкна кинжала в колана си и го прикри, но така, че да може бързо да го извади, ако се наложи.

Двамата пазачи пред кулата се бяха скрили от дъжда в постовите си къщички. Не проявиха никакво любопитство, макар въображението на Кип да го правеше параноичен. Стигна без произшествия до асансьора.

Твърде дълго беше останал дете. Беше дошъл в Хромария и веднага щом Андрос Гайл беше разбрал за него, наемна убийца се беше опитала да го хвърли от кулата. Когато бе играл с черните карти, би трябвало да се сети, че Янус Бориг му е помогнала да победи Андрос Гайл. И тя беше убита почти моментално.

След толкова време, прекарано със стареца, беше изкушаващо да му припише човещина, да повярва, че той може да изпитва някакви чувства към него. Не беше вярно. На света имаше чудовища и Андрос Гайл беше едно от тях.

Слезе от асансьора няколко етажа преди върха на кулата на Призмата. Тук бяха спалните на черногвардейците.

Първият, когото видя, беше мършав илитиец с белег от изгоряло на едната буза. Седеше на леглото си и четеше. Няколко други мъже играеха на зарове по-навътре в общото помещение, други си разправяха слухове за убийства в Аборнея.

— Тази зона е само за черногвардейци, момче — каза мъжът.

— Трябва да видя Железни — каза Кип. — Аз съм Кип, копелето на Гайл. Спешно е. Може би съм в опасност. И е тайна.

В Черната гвардия не взимаха нерешителни хора. Мъжът се изправи.

— Никой няма да ти навреди тук. Ще те заведа до квартирата на командира. Той сега е навън на обиколки — винаги работи по-дълго от нас, — но обикновено се връща час след полунощ.

Час след полунощ? Разбира се, Кип не си беше давал сметка, че собствените му среднощни часове за тренировка са всъщност част от обичайния работен ден за Железни — той работеше от разсъмване до час след полунощ. Всеки ден.

Черногвардеецът го поведе покрай другите, които го поглеждаха накриво, но не възразиха, и спряха пред малка стаичка. Отвори вратата — не беше заключена.

— Никой освен командира няма да влезе тук, докато някой от нас все още е жив. — Помълча и добави: — Ако откраднеш нещо от тази стая, последствията ще са жестоки.

— Да, да, благодаря. Разбира се — каза Кип.

Изпита огромно облекчение, бързо заменено от умора, а след това — от неудобство, докато оглеждаше стаята на Железни.

Неизвестно защо усещането тук вътре беше като за нещо съкровено лично. Кип никога не си беше представял грамадния командир на черногвардейците като човек, който си има стая. Глупава мисъл, разбира се. Къде тогава да спи?

Стаята подхождаше на Железни: спретната и малка въпреки високия му пост. Изящно резбовани столове от черен дъб без възглавнички, тясно легло, покрито с одеяло на зелени и черни квадрати, стойка с много изящни оръжия на една от стените и великолепна рисунка срещу леглото. Беше портрет на млада жена, с прибрана над главата коса, тъмни очи, които проблясваха с оранжеви ареоли, красива вирната брадичка, намек за закачлива извивка на устните. Кип не знаеше нищо за рисунката, но дори за неопитното му око беше ясно, че е изключителна.