Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Гавин спря.

— Ти казваш това на мен? И то сериозно? Ти?

Карис сви рамене.

— Онова, което те помолих преди… не беше честно. Никакви права нямам над теб. Двамата нямаме нищо, което би трябвало да те задържа да… палуваш както ти харесва. Ти си Призмата, би трябвало да има някои изгоди, нали?

— Моля те, не ми говори глупости, Карис. — Да палува?

— Аз само…

— Взел съм решението си. — „И това си ти.“

— Просто ти казвам, че…

— Просто млъкни, мамка му!

Обикновено това щеше да я накара да избухне. Този път си замълча. Продължиха мълчаливо. Оправиха бивака в мълчание. Легнаха да спят смълчани.

Заспа някак си, но сънува цветни адове и братята си. Ужасът в него попречи на съня да му донесе отдих. Когато Карис го събуди за смяната му на пост, часове преди разсъмване, снегът бе изчезнал. Докато Карис спеше, Гавин седеше до нея. По някаква причина беше обсебен от мисълта за мъртвия си малък брат Севастиан. Малкият Севастиан, добросърдечното братче. Миротворецът между постоянно враждуващите му братя.

На чия ли страна би застанал Севастиан във Войната на Призмите?

В този безумен свят, където Гавин трябваше уж да има някаква свята връзка с едно божество, което не съществуваше или не му пукаше за нищо, ето, че се интересуваше само от това какво ли щеше да си е мислило за него мъртвото му малко братче. „Кой ли щеше да си ти сега, Севастиан? Можеше ли да съм убил Гавин и след това да съм ти връчил юздите, и светът да познае мир? Що за свят щеше да е този, ако онова проклето създание не те беше убило?“

Синьо създание при това. Какво ли означаваше това? Същият цвят, над който Гавин вече бе изгубил власт, беше убил Севастиан. Същият цвят, от който Дазен се беше измъкнал. Съвпадение?

„Да, Гавин, вярвай в съвпаденията.“

Слънцето изгря, но в сърцето му имаше само мрак.

Дазен Гайл се взря в мъртвеца в стената на зеления затвор. Двамата с мъртвия чоплеха струпеи от коленете си. Стояха в зеления ад от… колко? Дни, седмица? Със сигурност не две седмици, все още не. Кротко бяха изпадали в безсъзнание за неизвестно време, кротко бяха близали вода от стената, кротко бяха гладували. Може би две седмици, ако се съдеше по струпеите. В някакъв момент преди да изпадне в безсъзнание беше притеглил малки късчета зелено. Каквото и да беше иначе, луксинът беше чист. Дазен го беше изтласкал навън — не от дланите си или изпод ноктите на пръстите си, а от раните си. Първо беше направил прорезите по дланите и коленете си, после, накрая — възпалената рана на гърдите си. Болката беше ужасна. Жълта гной беше предшествала луксина. Когато се събуди, беше близал стената за влага цял час, а след това отново, и отново припадна. След третия път от раната изтичаше само плазма и кръв.

Най-сетне треската беше минала и го остави безстрастен, празен, но най-сетне отново в съзнание. Себе си, донякъде. По-слабо себе си.

Също като синия затвор, зеленият беше оформен като смачкана топка, с тесен улей отгоре, тънка струйка вода по стената и тесен канал отдолу за водата и изпражненията му.

Тъмничарят му — неговият брат — явно все още не беше разбрал, че Дазен се е измъкнал от синия затвор. Със сигурност в това трябваше да има някакво предимство, но Дазен все още не можеше да измисли какво е то. Знаеше само, че откакто бе дошъл в този затвор, не беше имало никакъв хляб. Мразеше онзи твърд клисав корав хляб… но сега щеше да се моли, щеше да оближе счупено стъкло за него.

Може би брат му все пак знаеше. Може би това беше наказание.

Тъй или иначе, на Гавин не му беше стискало да го умори от глад преди, а беше имал шестнайсет години за това, тъй че Дазен не мислеше, че Гавин ще го умори от глад тепърва. Най-малкото — не и нарочно.

Чувстваше се слаб и тази слабост бе изкушение. Не беше притеглял зелено, откакто треската отмина, а зеленото беше сила, необузданост.

Зеленото несъмнено го беше спасило, но зеленото сега означаваше смърт. Защото беше сила, а силата тук щеше да е пристрастяваща. Всеки път, когато притеглеше малка глътка, щеше да му се иска да притегли още. А зеленото беше неразумност, необузданост. Необузданост в клетка означаваше безумство, самоубийство.

„Бездруго съм достатъчно близо до това.“

Започна отново да гради кулите от предположения. В това беше красотата на годините, прекарани в притегляне на синьо. То подрежда мислите ти, потиска страстта.

Синьото все още мразеше нелогичността на начина, по който мислеше за брат си като за Гавин и за себе си като за Дазен, но той се беше придържал твърдо към това решение. Гавин беше губещ. Гавин беше загубил войната, Гавин се беше оставил да бъде затворен. Дазен беше откраднал самоличността на Гавин, тъй че нека да си я има. „Гавин“ сега беше мъртвият в стената, а той, затворникът, той сега беше Дазен. Беше нов човек и като Дазен щеше да избяга и да си върне отново всичко, което трябваше да е негово.