Брент Уийкс - Заслепяващият нож

За първи път може би от години усмивка огря лицето на Дазен. Единственото, което трябваше да направи, беше да чака. Щеше да чака, докато или умре, или тя направи грешка, която да доведе до свободата му.

Чакането беше ад, но уютен ад. Говореше си с мъртвия, за да минава времето. Мъртвият му се подиграваше и той се подиграваше на мъртвия. Не беше приятно, но разсейваше. Нямаше търпение да се измъкне оттук и да остави мъртвия да умре.

Минаха дни. Всяко от предположенията му можеше да е погрешно. Гавин можеше да се е доверил на жена, която е имала причина да мрази Дазен. Можеше да го убива преднамерено, макар и да знае какво точно трябва да прави. Човек никога не може да разбере жените. Или можеше да има аларма, но да се е развалила. Колко често щеше брат му да проверява такива неща, между другото? Може би след шестнайсет години беше станал нехаен. Може би я проверяваше всяка година, но годината да е изтекла едва наскоро и той все още да не е идвал. Обзе го отчаяние. Трябваше да опита нещо.

Притегли зелено, почти неволно. Беше топлина в студена нощ. Беше храна за глада. Беше глътка силен алкохол, който вместо да стопли стомаха му, протече от очите до всеки крайник и отми слабостта и парализата.

„Не прекалено. Не прекалявай!“ Прекъсна потока преди да го е сломил. Но гледката със стените вече събуждаше ужасна клаустрофобия. Пръстите му се вкочаниха като птичи нокти и той се усети, че дращи отчаяно по зелената луксинова стена.

„Спри, спри, спри!“ Изхвърли излишния луксин от пръстите си. Силата беше само лустро на сила, знаеше го. Тялото му беше ужасно отслабнало. Щеше да заплати за всичко безразсъдно, което направеше. А зеленото беше глупаво безразсъдно. Искаше му се да връхлети към отсрещната стена и да пробие през нея. Поддадеше ли се на този импулс, щеше да изпадне в безсъзнание, може би — да умре.

Защо изобщо беше притеглил луксин? Нямаше и една дупка да може да пробие в зелената луксинова стена със зелен луксин. Брат му не беше толкова глупав.

Оролам, гладът му! Изстреля тънка струя зелен луксин нагоре по улея, още нагоре, още. Избута покрай някакъв ъгъл… този улей беше оформен различно от синия. Разбира се, че беше — трябваше да преведе хляба… колко, на двайсет, на трийсет разтега разстояние? Помъчи се да запази търпение, но, Оролам, там някъде имаше храна. Трябваше му! Там някъде горе имаше свобода.

Натисна още напред, бавно, но не толкова бавно, колкото щеше да го посъветва синьото. Не усети свръхвиолета, докато не изплющя.

Нещо се уви рязко около зелената ръка, която беше избутал толкова надалече, прекърши я, прекърши волята му заедно с нея. Той изгуби съзнание.

На следващия ден — стига да беше ден — чу стърженето на механизми в улея. Надигна се в очакване. Брат му ли беше, дошъл да позлорадства, или беше храна?

Предположенията му бяха погрешни. Или брат му все пак искаше да го убие, или алармата се бе провалила, или… не можеше вече да преизгради кулата. Не и без свежо синьо. Беше глупав. Беше животно. Беше изчерпан, изтънял. Беше прекършен. Ако не беше хляб, щеше да притегли зелено. Тъй че щеше да е самоубийство. Какво от това? Какво му беше хубавото на живота между другото?

Нещо изтропа надолу по улея.

Зачака. Зачака.

От улея излетя самун хляб и той го улови. Улови го и едва повярва. Макар всичката светлина в килията да беше зелена, а синьо, осветено от зелено, беше невероятно трудно за притегляне, държеше в ръката си хроматично спасение. Сред ад от зелено хлябът беше син. Беше достатъчно син.

Адрастея беше призована. Лично господарката ѝ, Лукреция Верангети, ѝ беше заповядала да се яви в този порутен дом недалече от северната страна на Големи Яспис, в сянката на стените. Неприятен квартал.

Някакъв блед мърморещ мъж отвори вратата и я отведе до едно кътче. Донесе чай. Само една чаша. Не я постави пред Адрастея.

След десет минути влезе непозната жена. Беше млада рутгарка, с на изчезване вече истински руса коса и сини очи. Щеше де е екзотична красавица с тази коса, ако нямаше също така издължено, конско лице. Беше облечена в ежедневна добре скроена рокля и носеше няколко накита. Косата ѝ бе дълга и пищна, но в момента стегната в практичен кок. Накратко, приличаше на изключително богата жена, отдъхваща в дома си. Седна, отпи от чая и каза:

— Изстинал е, Гаерос.

Мъжът се извини и прибра чая. Върна се почти мигновено и постави пред нея нова чаша.

— Имаме нужда от усамотение — каза жената.