Брент Уийкс - Заслепяващият нож

И някак си, макар мислите да не го водеха доникъде и да не откриваше нищо ново, се почувства по-добре, след като скъса от бой неодушевения предмет. Но Железни продължаваше и продължаваше. Кип го последва. След час вече се чувстваше ни жив, ни умрял. Железни му хвърли една кърпа и каза:

— Иди при асансьора. Ще дойдем след минута.

Кип напусна залата. Изкушението да подслуша беше силно, но мисълта, че ще ядоса Железни, го уплаши. А и просто изглеждаше неуважително. Кип тръгна към асансьора и заизтрива потта с кърпата.

Беше гладен. Тук като че ли винаги беше гладен. Искриците, или втората година, и учениците от по-горните курсове имаха салони, в които разправяха, че сервирали храна по-дълго време… или за светулките и блестящите, учениците четвърта и пета година, цял ден и цяла нощ. Но на учениците първа година не се разрешаваше. Тук човек трябваше да си спечели всичко, от достъп в библиотеката до храна.

Кип закашля и в подчервеното му зрение пръските се разхвърчаха на облак от бели и червени точици.

Вдигна ръката си и за миг се озова в Гаристън, загърнат в зелен луксин, с мириса на барут, кръв, луксин и пот, и страх, натежал в ноздрите му. Задържа ръката си вдигната и изстреля куршумите по войниците, струпани около него. Бузата на един мъж се пръсна, главата се завъртя и се изви отново към него, разхвърчаха се натрошени зъби и капки кръв.

Мъжът залитна към Кип и той опря ръката си на челото му като за благослов. И изстреля куршум в мозъка му. Жълта каша плисна в отворената му длан.

Беше чиста воля и опълчилите му се бяха лъх на вятъра, духнал около коленете на гигант…

А след това се върна. Примигна и потрепери.

Всичко бе сякаш толкова крехко, толкова чупливо. Лъжа. Тревожеше се за взимането на някакъв си изпит? За какво си мислят петнайсетгодишните деца около него? Смъртта бе огромна, неудържима, несломима, непобедима навсякъде. На една малка топчица олово разстояние. Късче луксин и всичко това се оказваше оголено, дребнаво и глупаво.

Едва успя да избърше сълзите от очите си — не плачеше, откъде тогава тези сълзи? — когато Железни и Тея се приближиха.

Железни го погледна, но не каза нищо. Качиха се на асансьора. Кип искаше да го попита нещо, но не можеше дори да го облече в думи. Как го правеше Железни? Как убиваше хора и после си беше същият? Как крачеше по света? Железни беше скала, невъзмутим, твърд, остров сред море от безумие.

Командир Железни прокара длан по обръснатата си гола глава. Когато заговори, гласът му бе тих и мрачен:

— Докато кръвта на майка ми изтичаше от ножа на онзи убиец, аз я държах, Кип. Молех се. Молех се както никога не съм се молил преди, нито след това. Оролам не ме чу. Вярвах, че не бях достоен за погледа му, че той вижда само доброто и великото. — Лицето му се изкриви за миг от някакво чувство, но той бързо го потисна. Скръб? Безутешност? Но гласът му остана равен. — Кип, светът не се обяснява. Продължаваш.

— Как? — Гласът на Кип прозвуча слабо и кухо в собствените му уши.

— Просто го правиш.

Кип погледна командира. Това ли беше? Това не беше никакъв отговор. Усети как сърцето му се смъкна в петите.

Тея поглеждаше ту единия, ту другия озадачена, но нищо не каза, нищо не попита. Искаше му се да ѝ благодари за това.

Асансьорът спря на етажа им.

Железни подаде ключа на Тея. Гласът му бе груб, но все още не се беше върнал към стария тембър.

— Всяка нощ. Няма да успявам винаги, но ще идвам колкото може по-често. Кип, чух, че си изключен от упражнения. Тея, ти също трябва да работиш над способностите си, макар и да не мога да ти помогна с твоя вид притегляне. Утре двамата започвате да упражнявате магия.

— Да, сър.

След като не знаеха какво да си кажат, Кип и Тея тръгнаха всеки по пътя си. Кип се изми и си легна. Тялото го болеше. Умът му бе изтръпнал, плачеше за сън, но щом затвореше очи, виждаше кръв, мозък и благослова с куршум.

Утрото бе единственото облекчение, което вече познаваше: прекрачване от една битка към друга. Стана за поредния ден. Натовареше ли се достатъчно, нямаше да има време да мисли.

— Тя е красива — каза Карис.

Гавин си замълча. Провираха се през джунглата обратно към бивака си. Беше първото нещо, което Карис казваше, след като ахна при синия сняг — за който Гавин твърдеше, че не знае нищо.

— И те харесва.

Гавин отново си замълча.

— Можеш да прекараш една нощ с нея, знаеш ли — каза Карис.

Вече започваше да го ядосва.

— Изнервен си — рече тя. — Може би това ще помогне да се поуспокоиш, ако вземеш, че го изхвърлиш от системата си.