Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Зимун не го прие лично.

— Хубава си, когато си ядосана. А когато направиш това с ръцете си, гърдите ги изпъкват приятно.

Лив погледна надолу и пусна ръцете си като опарена.

— Моля?! — Спря да върви, а той също спря, застанал срещу нея. За малко да зашлеви глупавото му лице. — Това е най-неуместното нещо, което някой ми е казвал изобщо. И очаквам да ми се извиниш веднага!

— Неуместно ли? Защо? Кой го казва? Ти си красива. Казах ти го. Кой решава, че не мога да ти кажа каквото си мисля? Бих ти го казал, но ти си достатъчно умна, за да си го разбрала вече. Ти се присъедини към Свободните, Аливиана. Ние решаваме сами и в това има сила. Хромарият иска да си скромна. Защо? Ако Оролам съществуваше, защо щеше да го интересува колко прилепнала е роклята ти или кой идва в леглото ти? Би трябвало да има по-големи проблеми за решаване, не мислиш ли?

— Ами… — Но Лив не намери какво да добави.

— Хромарият те учи да мразиш в себе си точно тези неща, които те правят силна. Ти си красива. Използвай това. Използвай го както самата ти пожелаеш. Не разбираш ли? Ти избираш. Е, би могла да избереш да станеш проститутка… не, не се обиждай, по дяволите, това е хипотетично! Би могла да се справиш много добре, несъмнено, и няма да е грешно, защото Оролам казва, че е грешно: изобщо не е грешно. Просто е тъпо. Лошо приложение на всичките ти дарби е и ограничава другите ти възможности за избор, поне докато светът не се промени. Така че е лош избор, но не и грешен. Същото е и с притеглянето. Някои хора прекъсват халото преди да са готови, избират да споделят тялото си завинаги, преди да могат да преживеят непокътнати съюза с умовете си. Използват избора си по начин, който отнема избора им, като при избора на самоубийството. Действието е глупаво и ги принизява в морално отношение. Това, което имаме тук, при Свободните — това, което предлагаме, — е „свобода за всички“. Но не е хаос. Свободен избор, свободно направен, но все пак с последствия. Ти избра да се включиш в армията, трябва да се подчиняваш на заповеди, докато изтече срокът ти на служба. Този свят е по-труден от онзи, който си напуснала, Лив. Свободата е трудна. Ако не искаш да те хваля, защото някой ти е казал, че не трябва да се гордееш с прелестните си извивки, с пълните си устни, с искрящата си кожа, с изящните очертания на шията си, с блестящите си очи, това е нелепо. Да вървят по дяволите. Ако не искаш да легнеш с мен, защото не ме харесваш, това е съвсем друго. — Страшно умен беше, нали? И изключително уверен. Властен.

Тя потисна внезапния порив на възхита и на някакво дълбоко, глупаво наслаждение от дръзките му ласкателства. Никога не я бяха наричали „красива“ в Хромария. Тирейците не можеха да са красиви, не можеше да са желани, не и след Войната на Лъжепризмата.

— Свикнал си да се налагаш, а?

— То си върви с това да си чаровен и умен.

Тя изсумтя.

— А с фраскането с юмрук в носа?

Той вдигна ръце и отстъпи.

— Не казах, че съм и храбър. — Подаде ѝ ръка и тя я пое, без да може да прикрие тържествуващата усмивка, промъкнала се през защитата ѝ.

— Мм. О, току-що се сетих нещо. Кой е бил Цветния принц? Преди да го изгорят?

— Койос Белодъб. Защо?

— Чисто любопитство. — „Брат на Карис?“

— Не е тайна. Това, което е бил някой, е по-маловажно за нас от това, което е и което ще бъде. Хайде да поработиш над притеглянето. Имаш много да отучваш и още повече да учиш.

— Все пак няма да легна с тебе — заяви тя.

— Ще поработим и над това — отвърна той с намигване и широка усмивка.

И с това започна обучението на Лив.

Кип се изниза от библиотеката посред нощ. Железни го чакаше при асансьора. Махна му мълчаливо да се приближи.

Кип се изненада, като видя, че Адрастея е с командира.

Влязоха заедно в асансьора, командир Железни пъхна ключ в една от ключалките и ги откара на по-ниско ниво, отколкото Кип беше слизал.

Командирът надникна в тъмния коридор, пристъпи и тръгна в тъмното. Кип отвори очите си по-широко и още по-широко, до подчервения спектър. Железни излъчваше достатъчно топлина, цялото му тяло беше сиво, подмишниците и слабините — по-светли, а голата му непокрита глава беше най-светла от всичко. Закрачи по коридора.

— Кип — каза Тея. Гласът ѝ беше напрегнат. Кип не можа съвсем да разгадае изражението ѝ: подчервената светлина беше смътна и той не беше привикнал с нея, но успя да долови, че Тея е изнервена. Със сигурност не беше уплашена от тъмното. Не и Тея.

Но… разбира се, че беше. Почти всички притеглящи се плашеха от тъмното — дори много подчервени ги беше страх. Светлината беше дар на Оролам. Тъмното се родееше със злото; слепотата означаваше безсилие.