Чарлз Строс - Железният изгрев

„Те защо ме пуснаха?“ — попита тя, обзета от неприятно предчувствие.

„Не те сметнаха за заплаха. В противен случай нямаше да те пратя там. Извинявай. Остава съвсем малко време. Това, което успя да постигнеш, е много по-важно, отколкото мога да ти кажа, и затова бих искал просто да ти благодаря“.

„Но какво толкова направих? Заслужаваше ли си — заради някакви хартиени документи?“

„Все още не мога да ти съобщя. Първият скок започва след две минути. В този момент връзката ни ще бъде прекъсната. По-нататък ще си доста заета: Септагон няма нищо общо с Олд Нюфаундленд. Всичко хубаво — ще се свържа отново с теб при първа възможност“.

— Какво има, Вики? — попита баща й и тя се сепна.

— Нищо, тате. — Откога бе започнал да се държи така покровителствено? — Какво ще стане сега?

Морис Строугър повдигна рамене.

— Очакват ни… хъм, пет скока, преди да пристигнем там, закъдето сме потеглили. Първият… — той преглътна — ще е към разпространяващия се взрив. Знаеш ли какво е конусовидно сечение?

— Не ми… — Тя успя да се овладее. — Да, тате. Учила съм аналитична геометрия все пак.

— Чудесно. Експлозията се разширява под формата на сфера с център… нашата планета. Ние се движим по права линия — всъщност на зигзаг около правата линия между две еквипотенциални точки в пространство-времето: от станцията, която е извън тази сфера, до Септагон, който също е извън сферата на експлозията, но от другата страна. Първият скок ще ни отведе вътре в сферата, на дълбочина приблизително три светлинни месеца. При следващия ще се озовем от другата й страна.

— Летим срещу експлозията?

Морис я улови за ръката.

— Да, мила. Това не е… — Той отново погледна към екрана, полускрит зад множеството глави. Индика държеше Джереми, бе сложила ръце на раменете му. — Това не е опасно. Разрушителните частици са концентрирани в ударната вълна, която е с дебелина само няколко светлинни дни. Обшивката ни може да се справи с всичко останало, в противен случай капитан Манхайм щеше да насочи кораба по обиколен маршрут. Но тогава щяхме много да се забавим… — Той млъкна, защото от екрана се разнесе глас:

— Внимание. Говори капитанът. След една минута ще преминем в скоков режим по транзитния маршрут към Централен Септагон. Очаква ни поредица от пет скока със седемдесетчасови интервали с изключение на четвъртия, който ще бъде забавен с осемнадесет часа. Първият скок ще ни отведе отвъд ударната вълна на свръхновата, за религионистите е организирана разноверска служба на втора палуба след три часа. Благодаря ви.

Гласът млъкна внезапно, сякаш някой бе прекъснал връзката. В единия ъгъл на екрана се появи часовник, отброяващ секунди.

— Какво ще правим сега? — попита тихо Сряда.

Баща й я погледна объркано.

— Ще намерим място, където да живеем. Казват, че ще ни помогнат. Двамата с майка ти ще работим. Опитай се да свикнеш…

Черното небе внезапно се озари от ярко сияние, която хвърляше тъмни сенки между зрителите. Чу се обща въздишка: космическият пейзаж бе изчезнал, заменен от необикновено красива картина. Огромни сияещи завеси от зелена, червена и виолетова светлина закриваха звездите — ефирни покривала от флуоресцираща коприна, развявани от невидим бриз. Точно в средата на екрана искреше ярък диамант, кървавочервена гира със струяща от полюсите й светлина. „Херман? — прошепна тя. — Виждаш ли това?“ Но отговор нямаше и тя изведнъж се почувства ужасно самотна, празна като вътрешността на малката мъглявина, в която сега се носеше корабът.

— Отиде си — каза на глас и очите й се напълниха със сълзи. Не се дръпна, когато баща й я прегърна. Той също плачеше — силни, неудържими ридания, от които раменете му подскачаха — и тя се зачуди за какво ли толкова може да страда, след това пак погледна бледата сянка на екрана и потрепери.

— Все пак в какво ме обвинявате? — каза Рейчъл за трети път. „Не им позволявай да те притиснат — потрети си, като се стараеше да не сваля любезната усмивка от лицето си. — Една-единствена грешка и ще те смачкат“.

Дневната светлина, която се процеждаше през прозореца-стена, бе озарена в бледосиньо от аерогелния капак, небето над планините в далечината имаше виолетов оттенък. Зад главите на своите инквизитори тя виждаше дирята, оставена от издигащ се към стратосферата пътнически самолет.

— Няма никакви обвинения — отвърна председателката на инсценирания съд със също толкова любезна усмивка. — Надявам се, че не сте нарушили никакви разпоредби, нали? — Мъжът, който седеше до нея, се покашля многозначително. — Поне нито една от нашите — добави жената и за миг изкриви прекомерно изрисуваните си устни наистина доста неприятно. Рейчъл се втренчи в косата й. Госпожа Председателката бе издокарана в невероятно старовремски тоалет, топът коса на главата й, изглежда, бе успял по някакъв начин да се освободи от сдържащото въздействие на невидимата мрежа, която може би използваше, и заплашваше да се разсипе върху лицето й.