Кэролайн Черри: Сайтин

Ари се олюля и се опря на масата.

— Избягал ли е?

Но не можеха да разговарят тук. Линч се насочваше към тях. Тя се обърна и стисна ръката му.

— Благодаря ви.

Секретарят кимна.

— Бъдете внимателна, сера.

Харад й пожела същото.

— Сера — сковано и неангажиращо каза Харад.

А Корейн: докато се ръкуваха, Корейн продължително и предпазливо я изгледа.

— Още едно, сер? — попита стражът.

— С удоволствие — отвърна Джордан. — Пол?

— Да — каза старият ази. И след като мъжът от Службата за сигурност се отдалечи към бара, продължи: — Не можете да се оплачете от обслужването.

— Слънцето е от дясната ни страна — отбеляза Джордан. Отново бяха набрали височина, след като презаредиха в Питон. През нощта. Но хоризонтът вече започваше да изсветлява.

От Питон самолетът можеше да продължи за Новгород или Рисюн. Ако поддържаха този курс, щяха да кацнат в лабораторията — което не бе причина за радост.

Пол разбра какво иска да каже. Пол беше стабилен както винаги.

Искаше му се да види Рисюн: странно, че се чувстваше така. Но това бе част от живота му, това беше цивилизацията и той копнееше да се прибере у дома. Надяваше се да види Джъстин.

И се страхуваше — от много по-страшни неща.

— Хванахме попътен вятър — бе казал един от охраната. — Ще стигнем по-рано от предвиденото.

В тунелите нямаше много места, където да се скрие. В сумрачното помещение на обществения телевизор се влизаше с входна такса, но там можеше да поотдъхне и да огледа тунела навън. После друга тоалетна, в която бързо се обръсна, но се боеше да остане прекалено дълго…

Навалицата в ресторанта, с тълпата към друг коридор — и отново молба към продавач в магазин:

— Може ли да използвам телефона ви? Обраха ме, трябва да се обадя в офиса…

— По-добре повикайте полиция.

— Не — рече Джъстин и като забеляза подозрителното изражение на мъжа, добави: — Моля ви.

— Полицията — каза в слушалката продавачът.

Той се обърна и с разтуптяно сърце потъна в тълпата. Измъчваше го глад, болеше го глава. Озова се много по-нататък по коридора, отколкото си мислеше, че е, ново бяло петно в паметта му.

На пресечката стояха полицаи. И гледаха в неговата посока.

Джъстин отново се обърна и заслиза по съседното стълбище. „Метро“ — пишеше над входа. Той се затича.

— Хей! — извика някой след него.

Джъстин ускори ход и едва не се блъсна в една от колоните.

Хората панически отскачаха от пътя му.

— Стой на място! — изкънтя зад него мъжки глас и уплашените викове на минувачите го предупредиха за извадено оръжие.

Той бясно се метна настрани — нещо го удари по гърба като юмрук — и в същия момент видя пред себе си черната униформа на рисюнската Служба за сигурност.

— Не стреляйте! — извика мъжът и в неговата ръка също се появи пистолет.

Джъстин изгуби равновесие и се строполи на бетона. Все още бе в съзнание, ала не усещаше крайниците си.

— Аз съм Джъстин Уорик — каза той на човека с черната униформа, който приклекна, за да му помогне. — Обадете се на Ари Емъри.

Искаха да го откарат в болница. Искаха да го откарат в новгородския полицейски участък. Казаха му, че не бил улучен с куршум, а с упойваща стреличка, която се забила в рамото му.

Много се радвам да го науча — отвърна той или поне се опита, защото устните му бяха вцепенени. И изпита огромно облекчение, когато агентът му съобщи, че се свързали с Ари и че РИСЮН ЕДНО щял да го изчака.

— Мога и сам — каза той и погледна нагоре към пътническата рампа, но Флориан дойде да му помогне. Ари го чакаше горе. Намръщена, както очакваше Джъстин.

Тя го прегърна през рамо, Катлин го прихвана от другата страна и двете го отведоха при най-близката седалка. Но той спря за миг и потърси сред охраната Абан или непознати лица.

— Кой е там? — попита Джъстин. — Ари, кой е проверил самолета, знаеш ли?

— Пилотът — също толкова дрезгаво отвърна тя. — И хора, в които сме сигурни.

— Абан…

— Мъртъв е — каза Катлин и го потупа по рамото. — Всичко е наред, сер. Хайде.

Джъстин седна, отпусна се и със замъглен поглед проследи Ари, която се настани срещу него.

— Благодаря, че задържа самолета.

— Къде беше, по дяволите?

— На пазар — рече той докато затваряха и херметизираха вратата. За миг изгуби ориентация. — Съжалявам. — Знаеше за подозренията й — и за тези на Флориан и Катлин. Изненадваше се, че изобщо са му позволили да се приближи до нея. — Изгубих се. — Самолетът потегли, светлият пейзаж в прозорците се раздвижи в периферното му зрение. — Просто вървях, докато се озовах в тунелите, открих човек от Службата за сигурност и му казах да ти се обади.