Гай Кей - Пътуване към Сарантион

Единственото, което винаги му се беше искало да прави, бе да кара коне.

Струваше му се, че от първото си осъзнаване като живо същество на белия свят желанието му е било да се движи между коне, да гледа как препускат в тръс, как пристъпват ходом, как тичат в буен галоп; да им говори, да говори за тях и за колесници, и за водачи през целия божи ден и под звездна светлина. Искаше да се грижи за тях, да ги храни, да помага в раждането им, да ги учи да привикват със сбруи, юзда, камшик, колесница, с шума на тълпата. А после — по милостта на Джад и в чест на Хеладик, храбрия божи син, умрял в колесницата си, докато донасял огъня на хората — да застане в своята квадрига зад тях, наведен много напред, над опашките им, с юзди увити около тялото му, та да не се изплъзнат между потните пръсти, с нож в колана, за да ги среже в отчаяно усилие да се освободи, ако падне, и да подкара с бързина и напрегнато изящество по завои, каквито никой дори не би могъл да си въобрази. Но хиподрумите и колесниците бяха неща, поставени в един по-широк свят и неща мирски, а нищо в Сарантийската империя — дори божият култ — не беше чисто и неусложнено. Тук, в Града, дори бе станало опасно да се говори току-тъй за Хеладик. Преди няколко години Върховният патриарх в останките на рухналия Родиас и Източният патриарх тук, в Сарантион, в израз на рядко духовно единение бяха издали общ Проглас, гласящ, че Святият Джад, богът в Слънцето и зад Слънцето, няма родени деца, смъртни или не — че всички люде са, духом, чеда божии. Че същината на Джад е над и отвъд всякакво размножение. Че да се почита или дори зачита идеята за божи син е езичество, оскърбяващо чистата божественост на бога.

Но как иначе, възразяваха в проповедите си клириците в Сория, неизразимият, ослепително ярък Златен Господ на световете е станал достъпен за тленното човечество? Ако Джад е възлюбил своето смъртно творение, синовете на своя дух, то не следва ли, че би въплътил част от себе си в смъртен облик, за да подпечата завета на тази любов? И този завет е Хеладик, Колесничаря, чедото Му.

А после дойдоха антите, завладяха Батиара и възприеха култа към Джад — и приеха с него и Хеладик, но вече като полубог, а не просто негов тленен син. Варварско езичество, гърмяха православните клирици — освен живеещите в Батиара под властта на антите. И тъй като самият Върховен патриарх живееше под техния гнет в Родиас, сипането на огън и жупел срещу хеладикийската ерес на запад бе заглъхнало.

Но тук, в Сарантион, въпросите на вярата се обсъждаха непрестанно и навсякъде, в пристанищни каупони, в бардаци, гостилници, на Хиподрума, в театрите. Човек не можеше да си купи фибула да си закопчае плаща, без да изслуша възгледите на продавача за Хеладик или коя е правилната молитва за утринните литургии. — Твърде много хора имаше в Империята — и особено в самия Град, — хора, които от твърде дълго време бяха мислили и почитали по свой си начин, за да могат патриарсите и духовниците да преследват агресивно ересите, но признаците на задълбочаващо се разделение се открояваха навсякъде и смут и безпокойство царяха повсеместно.

В Сория, на юг между пустинята и морето, където в опасна близост до басанидската граница обитаваха джадитите, и сред киндатите и мрачно мълчаливите номадски народи на Амуз и пустинята отвъд Амуз, чиято вяра бе раздробена от племе на племе и необяснима, олтарите на Хеладик бяха толкова обичайни, колкото светилищата и параклисите, вдигнати в чест на бога. Храбростта на сина, готовността му за саможертва бяха добродетели, възхвалявани и от духовници, и от светски водачи в граничещите с врагове земи. Градът, зад своите масивни тройни стени и пазещото го море, можеше да си позволи да мисли различно, твърдяха в пустинните земи. А Родиас в далечния запад отдавна бе опустошен, тъй че що за вярна насока можеше тепърва да предложи неговият Върховен патриарх?

Скорций от Сория, най-младият водещ състезател, препускал някога за Зелените на Сарантион, който искаше само да кара колесница и да не мисли за нищо друго, освен за бързина и за жребци, се молеше на Хеладик и златната му колесница в тишината на своята душа: беше сдържан, дори саможив младеж — сам наполовина син на пустинята. Как, решил бе той още в детството, би могъл един колесничар да избере нещо друго, освен да почита Колесничаря? Всъщност вътрешно той бе убеден — колкото и необразован да беше в подобни неща, — че онези, срещу които се състезаваше и които следваха патриаршеския Проглас и отричаха божия син, сами се откъсват от една насъщна сила на вмешателство, когато криволичат през извивките по опасните, подлагащи на изпитание пясъци на Хиподрума пред осемдесет хиляди ревящи граждани.