Гай Кей - Пътуване към Сарантион

Подозираше, че до края на утрото из Хиподрума няма да хвърчат само думи и имена. Тълпи като тази рядко оставаха спокойни задълго, а при днешните обстоятелства смесването на Сини и Зелени съвсем не беше безопасно. Нажежеше ли се денят, щяха да се нажежат и страстите. При един бунт на хиподрума в Сарника, малко преди да замине, половината киндатски квартал бе опожарен, когато човешката гмеж кипна по улиците.

Но тази сутрин тук бяха екскубиторите, въоръжени и бдителни, и настроението беше по-скоро неспокойно, отколкото гневно. Може би грешеше за предстоящото насилие. Всъщност навярно бе първият, готов да признае, че не разбира от нищо друго, освен от коне. Една жена му го беше казала само преди две нощи, но го измърка нежно като котка и съвсем не изглеждаше недоволна. Всъщност той бе открил, че същият кротък, спокоен глас, който вършеше работа с капризните коне, понякога въздейства и на жените, които го чакаха след състезателен ден или пращаха слугите си да го изчакат.

Не винаги действаше, впрочем. През нощта, с онази мъркаща като котка жена, отчасти бе изпитал странното чувство, че тя навярно би предпочела да я язди така, както караше квадрига, особено към финалната линия. Тази мисъл беше обезпокоителна. Не й се беше подчинил, разбира се. Жените бяха трудни за разбиране; струваше си да се мисли за тях обаче, длъжен бе да признае.

Не толкова, колкото за конете, впрочем. Нищо друго не можеше да е толкова важно.

— Рамото оправя ли се?

Скорций бързо се обърна и едва прикри изненадата си. Набитият добре сложен мъж, който бе попитал и който сега най-приятелски застана до него под арката, не беше някой, от когото би очаквал да му заговори така учтиво.

— Нормално — отвърна той кратко на Асторгус от Сините, най-изтъкнатия към днешния ден колесничар, човека, заради когото го бяха довели от Сарника — за да го надвие. Почувства се неловко, глупаво до по-възрастния мъж. Представа нямаше как да се държи. Асторгус имаше вече не една, а две статуи, вдигнати в негова чест сред паметниците в спината на Хиподрума, и едната беше бронзова. Разправяха, че няколко пъти дори бил вечерял в Атенинския палат.

Асторгус се засмя и лицето му грейна весело.

— Нищо лошо не ти мисля, младежо. Никакви отрови, таблички с проклятия или улични разбойници в тъмното пред дома на някоя дама.

Скорций се изчерви и изломоти:

— Знам.

Зареял поглед към тълпите по пистата и трибуните, Асторгус добави:

— Съперничеството е добро за всички. Кара ги непрекъснато да говорят за надпреварите. Дори когато ги няма. Кара ги да залагат. — Опря гръб на една от колоните, поддържащи арката. — Кара ги да искат повече дни за състезания. Засипват императорите с петиции. Императорите искат гражданите да са щастливи. Добавят още състезания в календара. Това означава повече кесии за всички нас, момче. Ти ще ми помогнеш да се оттегля много по-скоро, отколкото възнамерявах. — Усмихна се. Лицето му бе нашарено с удивително много белези.

— Искаш да се оттеглиш? — попита Сторций изумено.

— На трийсет и девет години съм — отвърна кротко Асторгус. — Да, искам да се оттегля.

— Няма да ти позволят. Сините ще настоят да се върнеш.

— И ще се върна. Веднъж. Дваж. Срещу цена. И после ще дам на старите си кости да се порадват на наградата и ще оставя счупванията, белезите и убийствените падания за теб или дори за по-млади. Имаш ли си представа колко състезатели съм виждал да загиват на пистата, откакто започнах?

Скорций беше видял достатъчно смърт през краткия си живот, тъй че нямаше нужда да отговаря. За който и цвят да препускаха състезателите, освирепелите привърженици на другата фракция искаха да ги видят мъртви, осакатени, прекършени. Хората идваха на хиподрума колкото за да се възхитят на бързината, толкова и за да видят кръв и да чуят писъци. Убийствени проклятия, изписани на восъчни таблички, се пускаха в гробове, кладенци и щерни, заравяха се на кръстопътища, хвърляха се в морето на лунна светлина от градските стени. На алхимици и хейроманти — истински, както и шарлатани — се плащаше, за да хвърлят смъртоносни заклинания срещу водачи и коне. По хиподрумите на империята колесничарите се надбягваха със Смъртта — Деветия колесничар — толкова, колкото и помежду си. Хеладик, синът на Джад, беше умрял в колесницата си, а те бяха неговите следовници. Поне някои от тях.

Двамата съперници постояха мълчаливо в сянката на арката, загледани в суматохата. Ако тълпата ги забележеше, щяха да дотърчат десетки, стотици хора, Скорций го знаеше.