Стивен Бакстер - Слънчева буря

Благодарение на ежедневния си опит Михаил пръв съблече скафандъра си и той автоматично се плъзна към почистващата станция — малко гротескно, влачен от сервомеханизма си по пода като оживяла одрана кожа. Останал по бельо, Михаил отиде при мивката и изтърка ръцете си на бавно течащата водна струя. Сиво-черният прах, полепнал по пръстите му от мръсния въпреки усилията на праховия шлюз скафандър, се беше набил в порите и под ноктите му и изгаряше при контакта си с естествената мазнина на кожата — отделяше миризма като на барут. Прахът на Луната бе проблем още откакто хората бяха направили първите си стъпки по повърхността й: съвсем фин, проникващ навсякъде и ентусиазирано реагиращ с кислорода при първа възможност, той разяждаше всичко, от механични лагери до човешки лигавици.

Разбира се, в момента Михаил изобщо не мислеше за инженерните проблеми с лунния прах. Рискува да погледне госта си. Юджийн си беше свалил ботушите и ръкавиците и в момента вдигаше шлема си; разтърси красивата си глава, за да освободи гъстата си коса. Тъкмо това лице си спомняше Михаил, лицето, което за пръв път бе видял на някакъв безсмислен прием в „Клавиус“ или „Армстронг“, лице, наскоро придобило твърдите си мъжки черти, ала с момчешка симетричност и деликатност, въпреки че очите бяха малко безумни, лице, което го беше привлякло като свещ — безпомощна пеперуда.

Докато Юджийн събличаше скафандъра си, Михаил не можа да не се поддаде на един стар спомен.

— Юджийн, чувал ли си някога за „Барбарела“?

Младият мъж се намръщи.

— Тя в „Клавиус“ ли е?

— Не, не. Това е стар филм за космоса. Малко си падам по киното отпреди космическите полети. Една млада актриса, казва се Джейн Фонда… — Гостът явно нямаше представа за какво говори. — Няма значение.

Михаил отиде в малката душ-кабина, съблече се гол и застана под струята. При слабата гравитация водата падаше магически бавно на големи лъскави капки. После помпите ги източваха до последната скъпоценна молекула. Той вдигна лице нагоре и се опита да се успокои.

— Направих кафе, Михаил — внимателно съобщи Талес.

— Много любезно от твоя страна, Талес.

— Всичко е под контрол.

— Благодаря… — Понякога Талес наистина като че ли усещаше настроението му.

Всъщност Талес беше не толкова усъвършенствано копие на Аристотел, изкуствен интелект, развил се от стоте милиарда земни компютри с всевъзможна големина и свързаните с тях мрежи. Далечен потомък на търсачките от края на XX в., Аристотел се бе превърнал в огромен електронен разум, чиито мисли пращяха като мълнии по обхванатото от мрежи лице на Земята. От много години той беше постоянен спътник на човечеството.

Когато се бяха установили за постоянно на Луната в базата „Клавиус“, хората не можеха да не вземат Аристотел със себе си. Ала светлината пътува повече от секунда от Земята до Луната и в среда, в която смъртта дебне на разстояние от само една грешка, такива закъснения бяха недопустимо големи. Затова бяха създали Талес, лунното копие на Аристотел. Той постоянно се актуализираше от огромните бази данни на своя родител, но неизбежно бе по-елементарен от него, тъй като електронната нервна система на Луната все още се намираше в своя зародиш в сравнение със земната.

По-елементарен или не, Талес си вършеше работата. Определено беше достатъчно интелигентен, за да оправдае даденото му име: Талес Милетски, грък от VI в. пр.Хр., който пръв предположил, че Луната не свети със собствена, а с отразена от слънцето светлина. Освен това се твърдеше, че пръв предсказал слънчево затъмнение.

Талес винаги присъстваше за всички обитатели на Луната. Често самотен, въпреки стоическата си решителност, Михаил се успокояваше с премерения, малко безизразен глас на Талес.

Обсебен от желанието си към Юджийн, в момента той наистина се нуждаеше от успокоение.

Знаеше, че Юджийн живее в Циолковски. Грамадният кратер на обратната страна помещаваше голяма подземна лаборатория. Заровена в неподвижната и студена Луна, несмущавана от трусове, скрита от радиоглъчката на Земята и защитена от всякаква радиация, освен изтичане на незначителни количества в лунните скали, тя се намираше на идеално място за лов на неутрино. Тези призрачни елементарни частици щъкаха из най-плътната материя, сякаш изобщо ги нямаше, и затова предоставяха уникални сведения за такива недостъпни места като центъра на слънцето.

Обаче беше странно да дойдеш чак на Луната и да се заровиш в реголита, за да правиш проучвания, помисли си Михаил. Имаше много по-приятни места за работа — като например големия телескоп, инсталиран в кратера на северния полюс, който можеше да показва повърхностите на подобните на Земята планети, орбитиращи около слънца, в радиус от петдесет светлинни години.