Стивен Бакстер - Слънчева буря

— Северното сияние е свързано със слънцето, нали?

— Да. С изригванията, със слънчевия вятър. — За свой срам Шивоун установи, че изобщо не е сигурна дали в момента слънцето наближава максимума на цикъла си. Да бе, страхотен кралски астроном.

Така или иначе, въпреки че северното сияние несъмнено представляваше невероятна гледка и че беше крайно необичайно да е толкова ярко чак до Лондон на юг, тя знаеше, че не е нищо друго, освен второстепенен ефект от взаимодействието на слънчевата плазма с магнитното поле на Земята и следователно не е особено интересно. Бе продължила сутрешния си джогинг, без да изпита ни най-малко желание да се присъедини към множествата хора, излезли да разходят кучетата си и да зяпат небето. И определено не съжаляваше, че е пропуснала кратката паника, резултат от купищата телефонни обаждания от граждани, въобразили си, че Лондон гори.

Всички продължаваха да висят при прозореца. Наистина беше малко странно, призна Шивоун.

Остави кафето и с телефона в ръка отиде до прозореца. Не можа да види много над раменете на блъскащите се космолози: малко зеленина от парка, бледосиньо небе. Прозорецът беше затворен плътно заради климатика, но й се стори, че чува необикновено силен шум от трафик: вой на клаксони, дори сирени.

Тоби Пит, едър като мечок приветлив мъж, който работеше в Кралското дружество и бе организатор на днешната конференция, каза:

— О, Шивоун! Кралският астроном последен проявява интерес към небето! Какъв виц, а?

Тя му показа телефона си.

— И майка ми така казва.

— Обаче гледката е невероятна. Ела да погледнеш. — Той я прегърна с огромната си ръка през раменете и с ловко съчетание от физическо присъствие и тактична усмивка успя да я преведе през тълпата до прозореца.

От Лондонската зала се разкрива прекрасна гледка към Мал и Сент Джеймс Парк. Яркозелената трева в парка лъщеше — тя вече не беше местна, а дебелолист, устойчив на суша вид, внесен от Южен Тексас. Неуморните пръскачки вдигаха искрящи пръски вода.

Обаче булевардът бе задръстен. Роботизираните коли спокойно се бяха паркирали в оптимална позиция, обаче разярените шофьори надуваха клаксоните и маранята трептеше във влажния въздух. Шивоун проследи с поглед улицата и видя, че светофарите и светлинната сигнализация навсякъде мигат, явно хаотично: нищо чудно, че колите не помръдваха.

Тя вдигна глава. Високото слънце изпълваше безоблачното небе със светлина. Въпреки това, когато заслони очи, различи ивици от северното сияние. И започна да долавя друг шум, освен трафика на Мал, по-тих, приглушен от дебелия затворен прозорец. От целия град се вдигаше ръмжене на разгневени автомобили. Значи задръстването не бе само тук.

За пръв път я жегна безпокойство. Помисли си за дъщеря си Пердита, която имаше лекции в колежа. Двайсетгодишна, тя беше напълно разумна. И все пак…

Възцари се тишина, промени се и светлината. Хората смутено се разшаваха. Лампите в залата угаснаха. Промяната в шума наоколо вероятно означаваше, че и климатикът е излязъл от строя.

Тоби Пит бързо заговори по телефона си, после вдигна ръце и съобщи:

— Няма причини за безпокойство, дами и господа. Не сме само ние — явно цялата тази част от Лондон е останала без ток. Но ние имаме резервен генератор, който би трябвало скоро да се включи. — Намигна на Шивоун и тихо добави: — Ако успеем да убедим Господ изобщо да го запали. — Но отново вдигна телефона към ухото си и на лицето му се изписа загриженост.

В юнския зной, при температура над трийсет градуса, в помещението вече ставаше топло и костюмът на Шивоун започваше да й се струва тежък и неудобен.

Иззад прозореца се разнесе звук от мачкане, придружен от пукане като от фойерверки и вой на автомобилни аларми. Космолозите едновременно ахнаха. Шивоун се провря напред, за да види какво се е случило.

Автоколоната на Мал беше също толкова неподвижна, колкото и преди малко. Ала колите се бяха придвижили напред и всяка се бе забила в предната, все едно като бутнати подредени плочки на домино. Хората слизаха от автомобилите си.

Някои, изглежда, бяха пострадали. Задръстването изведнъж се бе превърнало от организирано неудобство в истинско бедствие от смачкан метал, течащо масло и ранени хора. Нямаше и следа от полиция и линейки.

Шивоун се озадачи. Никога не беше виждала такова нещо. Днес всички коли бяха индивидуално интелигентни. Приемаха данни и инструкции от системите за трафик контрол и навигационните сателити и можеха да избягват автомобили, пешеходци и други препятствия в непосредственото си обкръжение. Почти нямаше катастрофи и смъртните случаи бяха намалели до минимум. Ала сцената долу напомняше на автомобилните задръствания, които все още бяха тормозили Великобритания в детството й през 90-те години на XX в. Нима можеше всички електронни системи за управление на движението едновременно да са излезли от строя?