Стивен Бакстер - Слънчева буря

Проблесна светлина и я заслепи. Тя потръпна и вдигна ръка. Когато отново можеше да вижда, различи кълбо черен дим, вдигащо се някъде на юг от реката. Точното местонахождение се губеше в мъгливия смог. После до сградата на Кралското дружество стигна ударна вълна. Масивната стара постройка се разтърси и прозорците изскърцаха. Чу се далечно дрънчене на стъкло, вой на аларми и писъци.

Това бе експлозия, мощна. Космолозите зашушукаха и се заоглеждаха неспокойно.

Тоби Пит я хвана за рамото. Лицето му вече изобщо не беше весело.

— Шивоун. Обадиха ни се от кметството. Питат за теб.

— За мен ли?… — Тя се заозърта. Чувстваше се изгубена. Нямаше представа какво става. — Конференцията…

— Мисля, че при тия обстоятелства всички ще се съгласят да я отложим.

— Как да стигна там? Ако този хаос навън е навсякъде…

— Можем да установим видеовръзка оттук. Ела с мен.

Докато го следваше към изхода на Лондонската зала, тя вдигна телефона си.

— Майко?

— Още ли си на телефона? Чувам само някакво бръщолевене.

— Това са космолозите. Аз съм добре, майко. А ти…

— И аз. Взривът беше далече.

— Добре — трескаво отвърна Шивоун.

— Обадих се на Пердита. Връзката беше лоша, обаче тя е добре. Ще ги задържат в колежа, докато положението се успокои.

Шивоун изпита огромно облекчение.

— Благодаря.

— Навсякъде тичат лекари — осведоми я Мария. — Пейджърите им още малко и ще почнат да пушат. Все едно че пристигат пострадали, обаче още не съм видяла никого… Мислиш ли, че са били терористи?

— Не знам. — Тоби Пит бе стигнал до вратата и я викаше. — Ще се опитам да не прекъсвам връзката. — И побърза да излезе от залата.

Всъдеходът стигна до Станцията много преди Михаил да се спусне по пътеката. Гостът го чакаше на входа с нетърпение, което дори скафандърът не можеше да скрие.

На Михаил му се стори, че познава фигурата дори само по позата. Въпреки че населението на Луната беше пръснато по цялата й повърхност, от човешка гледна точка тя се равняваше на съвсем малко градче, в което всички се познаваха.

Талес потвърди предположението му с шепот.

— Това е доктор Юджийн Менгълс, прочутият ловец на неутрино. Каква вълнуваща среща!

„Тоя проклет компютърен мозък ми се присмива — ядосано си помисли Михаил. — Талес прекалено добре познава чувствата ми“. Но сърцето му наистина се беше разтуптяло малко по-бързо.

Облечени в скафандрите си, Михаил и Юджийн тромаво се обърнаха един срещу друг. Лицето на госта, скулптура от сенки на плавни повърхности, едва се виждаше през визьора. Изглеждаше съвсем млад. Въпреки високия си пост Юджийн бе едва двайсет и шест годишен — истинско дете-чудо.

В първия момент Михаил се зачуди какво да каже.

— Извинете ме. Тук не ми идват много гости.

Учтивостта очевидно не се нареждаше сред най-добрите качества на Юджийн.

— Видяхте ли го вече?

Михаил знаеше за какво пита.

— Слънцето ли?

— Активната зона.

Естествено това момче беше дошло заради слънцето. Защо иначе ще идва в слънчева метеорологична станция? Явно не заради сприхавия астрофизик в началото на средната възраст, който я обслужваше. И все пак Михаил се почувства глупаво и изпита ирационално разочарование. Опита се да си придаде гостоприемен вид.

— Но вие не работехте ли върху неутриното? Вашата специалност нали беше слънчевото ядро, а не атмосферата?

— Дълга история — изсумтя Юджийн. — Много е важно. По-важно, отколкото подозирате. Аз го предвидих.

— Кое?

— Активната зона.

— Въз основа на проучването на ядрото ли? Не разбирам.

— Естествено, че не разбирате — тросна се Юджийн, очевидно без да го е грижа, че може да обиди домакина си. — Регистрирах предвижданията си в Талес и Аристотел и ги датирах, за да ги докажа. Дойдох, за да потвърдя данните. Случи се точно така, както го предсказах.

Михаил принудено се усмихна.

— Ще го обсъдим. Заповядайте вътре. Всички данни ще са на ваше разположение. Искате ли кафе?

— Те трябва да ме чуят — заяви Юджийн.

Кои те?…

— За какво?

— За края на света — отвърна гостът. — Може би. — И влезе в праховия шлюз, като остави Михаил със зяпнала уста.

Докато минаваха през праховия и херметичния шлюз, не разговаряха. Всички хора на Луната все още бяха пионери и ако имаха достатъчно ум, каквото и да ги вълнуваше в момента, докато преминаваха през шлюзовете от един изолиран модул в друг или събличаха и обличаха скафандрите си, не се съсредоточаваха върху нищо друго, освен жизненоважните процедури, които изпълняваха. Ако нямаха достатъчно ум естествено щяха да имат късмет насила да ги върнат на Земята, преди да убият себе си или други хора.