Стивен Бакстер - Слънчева буря

Оформен от невероятно силен сблъсък в дните на лунната младост, превърнал го в най-дълбокия кратер в цялата слънчева система, южният полюс имаше най-невероятната повърхност на цялата Луна. Човек трудно можеше да си представи по-голям контраст с базалтовата равнина Спокойствие, където бяха кацнали Армстронг и Олдрин, далеч на север, близо до лунния екватор.

Този връх бе особено място. Дори тук повечето места сред планините на полюса познаваха нощта, когато сенките на един или друг кратер за кратко спираха светлината. Но не и върхът, на който стоеше Михаил. Геологическата случайност го беше направила по-стръмен и малко по-висок от братовчедите му от двете страни и затова до върха му не стигаше сянка.

Докато Станцията, която всъщност бе съвсем близо, тънеше във вечен мрак, той се радваше на постоянно слънце — Върхът на вечната светлина. На кипнатата настрани Земя нямаше такова нещо, а и на Луната всъщност имаше само още няколко такива.

Тук нямаше утро, нямаше истинска нощ — нищо чудно, че биологичният часовник на Михаил се различаваше от условно приетите часове на останалите лунни обитатели. Ала той постепенно бе започнал да обича този странен, неподвижен пейзаж. И в системата на Земята и Луната нямаше по-подходящо място за изучаване на слънцето, което никога не залязваше от това безвъздушно небе.

Само че, докато стоеше тук, нещо го смущаваше.

Беше сам, естествено — никой не можеше да се промъкне в Станцията, без да го предупредят стотици автоматични системи. Слънчевите монитори, тези безмълвни часови, също не проявяваха признаци за смущения и промени, поне такива, които можеха да се установят с повърхностен оглед на техните кутии, обвити в дебела метеоритна изолация и кевлар. Тогава какво го безпокоеше? Лунната неподвижност не бе подходяща за такива усещания и Михаил потрепери въпреки приятната топлина на скафандъра.

И тогава разбра.

— Талес. Покажи ми слънцето.

Затвори очи и вдигна лице към сиянието.

Когато отвори очи, видя странно слънце.

Центърът на визьора му беше блокирал голяма част от светлината на главния диск. Ала виждаше слънчевата корона, разсеяно сияние, много пъти по-голямо от диаметъра на слънцето. Короната притежаваше мекота, която винаги му напомняше за седеф. Но знаеше, че тази мекота скрива електромагнитна мощ, несравнима с човешката техника — всъщност тъкмо тази мощ беше основната причина за вредните космически явления, на чието наблюдение бе посветил живота си.

В центъра на короната видя самия слънчев диск, превърнат от филтрите на визьора в тлеещо въгленче. Поиска увеличение и забеляза петънца, които можеха да са гранули, грамадни конвекционни клетки, които покриваха повърхността на слънцето. И близо до самия център на диска различи по-тъмно петно — очевидно не гранула, а нещо много по-голямо.

— Активна зона — промълви той.

— При това голяма — потвърди Талес.

— Не ми е подръка дневникът… Това дванайсет хиляди шестстотин осемдесет и седма ли е? — Десетилетия наред хората бяха номерирали наблюдаваните активни зони на слънцето, източници на изригвания и други смущения.

— Не — спокойно отвърна Талес. — Активна зона дванайсет хиляди шестстотин осемдесет и седем затихва и е малко по на запад.

— Тогава какво…

— Тази зона няма номер. Съвсем нова е.

Михаил подсвирна. Активните зони обикновено се развиваха за няколко дни. Чрез изучаването на слънчевия резонанс човек обикновено можеше да забележи основните зони от отсрещната страна още преди величественото въртене на звездата да ги обърне към него. Този звяр обаче изглеждаше различен.

— Днес слънцето е неспокойно — прошепна той.

— Гласът ти е необичаен, Михаил. Да не би да си заподозрял съществуването на активната зона, преди да поискаш увеличението?

Михаил отдавна живееше сам с Талес и не обърна внимание на тази проява на любопитство.

— Човек развива инстинкт за тия неща.

— Човешкият мозък си остава загадка, нали, Михаил?

— Така е.

С периферното си зрение Михаил зърна движение и се извърна. Когато визьорът му се проясни, забеляза светлина, пълзяща към него сред лунните сенки. За него тази гледка беше почти също толкова необичайна, колкото и лицето на бурното слънце.

— Май си имаме гостенин. Талес, погрижи се да имаме достатъчно гореща вода за душа. — Михаил закрачи надолу по пътеката, като грижливо обмисляше всяка стъпка, въпреки растящата си възбуда. — Явно днес ни очаква интересен ден.