Стивен Бакстер - Слънчева буря

Шивоун Макгоран седеше сама на един мек фотьойл. Беше развила сгъваемия екран в скута си, на масичката до нея вдигаше пара чаша горчиво кафе, телефонът бе закрепен на ухото й. Репетираше лекцията, която след по-малко от половин час щеше да изнесе пред публика, съставена от най-изтъкнатите й колеги.

— Две хиляди трийсет и седма обещава да е най-важната година в космологията след две хиляди и трета, когато за пръв път вярно бяха определени основните компоненти на вселената: пропорциите барионна и тъмна материя и тъмна енергия — четеше на глас тя. — През две хиляди и трета бях единайсетгодишна и помня колко бях развълнувана, когато се получиха резултатите от микровълновата анизотропна сонда „Уилкинсън“. Предполагам, че тогава дори още не съм била навлязла в пубертета! Но за мен МАС беше Колумб сред роботите. Тази безстрашна космическа сонда беше изстреляна с надеждата да открием Китай на тъмната материя, но по пътя си се натъкна на Америка на тъмната енергия. И също както откритията на Колумб завинаги изясниха земната география в човешките представи, така през две хиляди и трета ние научихме географията на вселената. И сега, през две хиляди трийсет и седма, благодарение на резултатите, които очакваме от последната Квинтесенциална анизотропна сонда, ние…

Лампите в стаята премигнаха и я накараха да млъкне.

Разнесе се неодобрителният глас на майка й.

— И така нататък, и така нататък. — Миниатюрният говорител на телефона подчертаваше мекия й ирландски акцент. — Предполагам, че след купищата технически дрънканици за оня стар космически кораб, за който никой не си спомня, най-после ще се върнеш на въпроса.

Шивоун потисна въздишката си.

— Аз съм кралският астроном, майко, а това е Кралското дружество. Изнасям програмната си реч! „Техническите дрънканици“ са необходимост.

— Освен това никога не те е бивало в аналогиите, скъпа.

— Разчитах поне на мъничко подкрепа от теб. — Тя отпи глътка кафе, като внимаваше да не окапе най-хубавия си костюм. — Искам да кажа, виж къде е днес твоето момиченце. — Шивоун включи видеоопциите на телефона си, за да даде възможност на майка си да я види.

Намираше се в Лондонската зала на Кралското дружество в Карлтън Терас. Заобикаляше я пищна старовремска обстановка с полилеи на тавана и мраморна камина отстрани.

— Каква прекрасна стая! — каза Мария. — Знаеш ли, има за какво да благодарим на викторианците.

— Кралското дружество е много по-старо от викторианците…

— Тук обаче няма полилеи, мога да ти кажа — прекъсна я Мария. — Няма нищо друго, освен смрадливи старци, включително и аз.

— За теб това е демография.

Мария се намираше в болницата „Гайс“ до Лондонския мост, само на неколкостотин метра от Карлтън Терас. Чакаше преглед за рак на кожата. Нещо обичайно за хората, които бяха остарели под днешното пропускливо небе. Налагаше се да виси на опашка.

В слушалката на Шивоун се разнасяха високи гласове.

— Някакъв проблем ли има?

— Караница при автомата за напитки — поясни майка й. — Не е приел нечий кредитен имплантант. Всички са малко сприхави. Просто денят е някак странен, нали? Сигурно е свързано с това странно небе.

— И тук не е много по-спокойно. — Наближаваше началото на конференцията и тя беше благодарна, че са я оставили на мира с чаша кафе, за да има възможност да прегледа записките си, въпреки че се бе почувствала длъжна да се обади на майка си в „Гайс“. Ала сега като че ли всички се трупаха при прозореца и се взираха в странното небе. Забавна гледка — цял куп международно известни учени, блъскащи се като деца в опит да зърнат поп звезда. Но какво гледаха?

— Какво „странно“ небе, майко?

— Може би и ти трябва да отидеш на лекар — язвително отвърна Мария. — Нали си кралски астроном и… — Телефонът изсъска и връзката прекъсна.

Шивоун за миг се изуми — такова нещо никога не се случваше.

— Аристотел, повторно набиране, моля.

— Разбира се, Шивоун.

След две секунди чу гласа на майка си.

— Ало?…

— Аз съм. Днес професионалните астрономи не зяпат много небето, майко. — Особено не и космолог като Шивоун, която се занимаваше с вселената в най-големите мащаби на пространството и времето, а не с някакви мъгливи обекти, които можеха да се видят с просто око.

— Но даже ти трябва да си забелязала сиянието тая сутрин.

Беше го забелязала естествено. Винаги се будеше към шест, за да направи ежедневния си крос из Хайд Парк, преди зноят да стане непоносим. Тази сутрин, въпреки че слънцето отдавна се бе издигнало над хоризонта, беше видяла кървавочервените и зелени багри в небето на север — очевидно триизмерно, ярко северно сияние, огромна магнитно-плазмена структура, извисяваща се над Земята.