Стивен Бакстер - Слънчева буря

Копнееше да разговаря за това с Юджийн, да сподели нещо за живота си, за впечатленията си от Луната. Ала знаеше, че трябва да сдържа реакциите си пред младия мъж.

Още от тийнейджърските си години, когато окончателно беше осъзнал сексуалните си влечения, Михаил се бе научил да владее реакциите си: дори в началото на XXI век хомосексуализмът продължаваше да е нещо като табу във Владивосток. Но като разчиташе на могъщия си интелект, Михаил се потопи в работа и свикна със самотния живот. Беше се надявал, че когато напусне дома си, обиколи центровете на разрасналия се Евразийски съюз, Лондон и Париж, а накрая и съвсем напусне Земята, ще попадне в по-толерантни кръгове. Е, така и се бе случило, ала дотогава като че ли прекалено много беше свикнал със собствената си компания.

Неговото почти монашеско усамотение бе прекъснато само от няколко страстни и краткотрайни любовни връзки. Днес, вече четирийсет и пет годишен, той започваше да приема факта, че едва ли някога ще намери другар, с когото да прекара живота си. Това обаче не го предпазваше от чувства. До този ден не беше разменил и две думи с това красиво момче, Юджийн, ала явно се бе влюбил глупаво до уши в него.

Само че трябваше да се овладее. Каквато и да бе причината за появата на Юджийн в Шакълтън, това не беше Михаил.

„Краят на света“, бе казало момчето. Намръщен, Михаил се изсуши с хавлията.

Заведоха Шивоун в заседателната зала на първия етаж в сградата на Кралското дружество. Вътре имаше овална заседателна маса, на която можеха да седнат двайсет души, ала в момента тук бяха само двамата с Тоби Пит. Тя неуверено седна. На стената имаше малко абстрактен зулуски килим, символично изобразяващ възхода на науката, и потрети на бивши членове на Дружеството — повечето покойници, бели мъже, макар че по-новите анимирани образи бяха по-разнообразни.

Тоби почука полираната повърхност на масата и тя стана прозрачна, разкривайки вградените екрани. Те се включиха и показаха разнообразни сцени от бедствието — автомобилни и железопътни катастрофи, теч от пукната канализация, нещо, което ужасяващо приличаше на разбит самолет, заорал на една от пистите на „Хийтроу“ — и загрижени лица, повечето със сгъваеми екрани и слушалки на ушите.

Една сериозна наглед млада жена явно се обаждаше от полицейски диспечерски център.

— Вие сте астрономът? — попита тя.

— Кралският астроном, да — отвърна Шивоун.

— Аз съм Филипа Дюфло, професор Макгоран. — Беше трийсетинагодишна, смущаващо любезна, с малко раздърпан делови костюм. — Работя в кметството и съм една от помощничките на кметицата. Тя ме помоли да ви потърся.

— Защо?

— Заради кризата естествено. — На лицето на Филипа Дюфло се изписа сприхаво изражение, но тя видимо си наложи да се успокои. Като се имаше предвид напрежението, под което очевидно се намираше, имаше внушително самообладание. — Извинявайте — каза Филипа. — Всичко това ни връхлетя напълно ненадейно, за по-малко от два часа. Обсъждаме основните мерки, за които се сещаме, но се мъчим да овладеем положението в движение. Никой не е очаквал нещо в толкова големи мащаби.

— С какво бих могла да помогна точно аз?

Официално Филипа се обаждаше от страна на Лондонския форум за възстановяване. Това беше междуведомствена организация, създадена след надигането на тероризма в началото на века. Ръководен от кметството, той включваше представители на службите за извънредни случаи в града, транспорта, комуналните услуги, здравеопазването и местните власти. Отделна институция отговаряше за кризисното планиране — и също се подчиняваше на кмета. Над всички местни структури стояха националните инстанции за кризисно планиране, които бяха подчинени на вътрешното министерство.

Шивоун знаеше, че повечето от тези служби са само говорилни. Истинската отговорност за овладяване на кризите носеше полицията и в момента ключовата фигура, осъществяваща връзка с кметицата, бе началникът на полицията. Така ставаха нещата във Великобритания — липсваше централизиран контрол, но гъвкавостта и бързата реакция по места вършеха добра работа. Само че след цялостното интегриране на страната в Евразийския съюз вече съществуваше общосъюзен кризисен щаб, създаден по образец на американския Федерален кризисен щаб, под чиято егида преди няколко години лондонските пожарникари бяха пратени да гасят пожар в московски химически завод.

И днес по тази мрежа от кризисни щабове течаха купища лоши новини. Лондон беше поразен от всевъзможни взаимосвързани проблеми, чийто корен Шивоун отначало не можеше да схване. Изведнъж, абсолютно изневиделица, всичко започваше да се разпада.