Сергей Лукяненко - Чернова

— Мислех си, че вече си ги надраснал нощните клубове — въздъхна баща ми. — Е, какво? Майка ти готви разни вкусотии, аз съм сложил турската ракия да се изстудява. Ще наминеш ли да пийнем по чашка?

— Ще дойда — казах. — Веднага идвам. Много ви чаках. Много ви обичам. Само пътьом ще отскоча до „Рижска“. Как мислиш, може ли на гара „Рижска“ да се купи билет до Харков?

— Може — каза баща ми, объркан от неочакваната ми сантименталност. — А какво ще правиш в Харков?

— Ами… работа… — казах неопределено аз, гледайки краката си в подгизналите тънки обувки. — Макар че… добре, после ще отскоча. А пазите ли ми ключа от апартамента?

— Какво да го правим, няма да го изхвърлим, я?

— Наистина — съгласих се аз. Телефонът предупредително изпиука и аз загасих цигарата в снега. — Татко, свършва ми батерията. Идвам.

Никак не ми беше лесно да хвана такси. Никой не искаше да спира пред моста и то заради окалян младеж с летни дрехи и яке, което не е негов размер. Най-накрая спря една раздрънкана жигула шестица, типично московско „шахид-такси“ 48 48 Шахид-таси (жар.) — частни таксита с шофьори от кавказки произход в Москва. — Бел.прев. .

— Към Перово… — казах аз, отваряйки вратата.

— О! Сядай, драги! — Шофьорът изведнъж ми се усмихна. И си спомних, че точно с него се разкарвах из града преди седмица, опитвайки се да намеря някакви свидетелства за съществуването си.

— Благодаря. — Седнах. И дълбоко се замислих. „Пътните“ ми също бяха останали извън този свят. — Слушай… работата е такава…

— Нямаш пари?

— Аха — помърморих аз. — Не, като пристигнем, ще взема от родителите ми…

— Не бива от родителите, това не е хубаво — голям човек да иска пари от родителите си — отговори кавказецът. — Когато имаш — ще ми дадеш.

— Как ще ти ги дам?

— Два пъти се возиш при мен — ще има и трети.

Облегнах се на продънената седалка и загледах тъпо и безучастно как шофьорът се престрои нахално от последен в редицата и навлезе в кръговото движение. После бръкнах в джобовете на якето на Котя.

В левия джоб се намери портфейл, който безсрамно отворих, след което казах на шофьора:

— Фалшива тревога. Имам пари.

Дори и да заподозря нещо, той не огласи мислите си.

А в другия джоб намерих мобилния телефон на Котя.

С любопитство прегледах адресния списък — някои имена ми бяха познати, други — не. Спрях се на фамилията Мелников. Позамислих се — и набрах номера.

— Моля — отговори с учтивия, но нетърпелив глас на зает човек писателят фантаст.

— Здравейте, Дмитрий Сергеевич — казах. — Обажда ви се Кирил Максимов, приятелят на Кот… на Константин Чагин. Помните ли, идвахме при вас преди седмица? Звъня от неговия телефон.

— Ъъъ… да, да, помня. — Гласът на писателя леко изгуби официалността си. — Вие сте младежът, който разказа историята… хм… И как са нещата сега? Разпознават ли ви?

— Правилно се досетихте, че това е сюжет за фантастичен роман, който искам да напиша — казах бързо аз. — Извинявайте, че представих всичко като реална история. Веднага ми стана ясно, че сте ме разкрили.

— Е, младежо, ако бяхте съчинявали истории колкото мен… — разсмя се доволно писателят. — Какво пък, пишете! Интересно ми е как ще го развиете. Кажете само за паспорта — как…

— Химикали — казах аз. — Увличах се от химията в училище.

— Аха — изрече Мелников с най-дълбоко удовлетворение. — И това съм го разбрал правилно. Да ви е за урок! Не смятайте писателите фантасти за склонни към мистика!

— Ако може, само един бърз въпрос! — помолих го аз. — Само един. Кажете, как обикновено наричат във фантастиката свят, паралелен на Земята?

— Какво имате предвид? — не разбра писателят.

— Ами например намират планета, почти като Земята. Как ще я нарекат? Земя-2?

— Много е вероятно — съгласи се Мелников. — Например прекрасният писател, класикът на американската фантастика…

— А ако намерят наведнъж десетки подобни на Земята?

Мелников замълча. Попита с подозрение:

— Е… намират. И какво?

— Тях също ли ще ги нарекат Земя-2, Земя-3 и така нататък?

— Предполагам, че в този случай номерацията ще започне от единицата — отговори Мелников, без да се поколебае. — Названието „Земя-2“ подчертава уникалността на нашата планета. Но ако численият ред е дълъг, уникалността на „оригиналната Земя“ ще се подчертае по-добре с отсъствието на какъвто и да било номер.

— Много ви благодаря — казах изразително. — И аз така си помислих. Благодаря!