Сергей Лукяненко - Чернова

Не, глупаво беше да се отчайвам. Ако приемеш правилата на тази игра, вече си загубил. Това е като в казиното — дали ще заложиш на число или на цвят, на нула, четно или нечетно, заведението винаги печели. Ако приемеш правилата на играта им, ставаш един от тях. И в това е цялата хитрост. Като в един стар роман, който бях чел като дете: когато научиш тайния език на врага, започваш да мислиш на него. Да мислиш като врага. Както в още по-старата легенда — убивайки дракона, ти самият ставаш дракон. Всеки, достатъчно хитър, за да изиграе функционалите от Земя-1, е станал същият като тях. Нали мечтата на политика Дима беше точно това, което правят с нас жителите на Аркан — да получат изпитателна площадка, тренировъчен полигон. С най-добри намерения, естествено…

Нямаш никакви шансове да победиш, ако влизаш в боя като човек. И нямаш никаква нужда от победа, ако станеш функционал.

Нужен е трети път. А трети път няма.

Погалих Настя по студената буза. Трябваше да повикам Бърза помощ. Но не веднага. Първо щеше да се наложи да си тръгна. Не исках да попадам в милицията сега, когато отново бях обикновен човек. Щеше да се наложи да доказвам много, много дълго, че съм попаднал случайно в изоставената сграда и случайно съм намерил там трупа на девойка. При това девойка, с която предишната нощ сме били близки.

Но не ми се искаше да я оставям така, върху разбитите тухли и парчетата от бутилки. Разчистих с върха на обувката си малко пространство, внимателно вдигнах Настя и я сложих там. Положих ръцете й покрай тялото.

Дясната й длан беше разтворена. Лявата — свита в юмрук. След секундно колебание разтворих пръстите й.

Блестящо металическо пръстенче. Не златно или сребърно, естествено. Нещо като никелирана стомана. Ако бях митничар, моментално бих назовал химическия състав, стойността и размера на митото.

Пръстенче.

Вдигнах го. Повъртях го в ръка. Кой знае защо, ми се струваше важно откъде се е взело. Настя е стояла до печката… канела се е да извади от тигана пържените яйца… Но да, разбира се. Халкичката от ръкохватката на металическата шпатулка. Всички прибори — вилиците, ножовете, черпакът за пяна — имаха такива халкички.

Защо точно тази е оцеляла?

Защото мъртвата девойка я е стискала в ръка? Човешка ръка, непринадлежаща на света на функционалите.

Премерих пръстенчето — то пасна на безименния ми пръст, сякаш го бях купил в бижутериен магазин.

Така да бъде.

Погледнах още веднъж мъртвото лице и се изправих.

И чух стъпки до вратата.

— Кириле? Какво се е случило тук? Ама че работа! — Котя стоеше в отвора на вратата, вглеждайки се с недоумение в тъмното, мръсно помещение. — Като след набег на махновците 47 47 Отрядите на украинския анархист Махно (1888–1934), взели участие в Гражданската война в Русия — първо на страната на болшевиките, а после — срещу тях. — Бел.прев. … Сражава ли се? От Аркан ли те нападнаха?

— Как се озова тук? — попитах. — Трябваше да заминете.

— Сърцето ми подсказа — разпери ръце Котя. — Чувствах, че не са добре нещата… Оставих дамата в Шереметиево и тръгнах към теб…

В този момент очите му се адаптираха към тъмнината и той млъкна.

— Настя умря — казах. — Просто така…

— Защо?

— Наталия я уби. Функционалката-акушерка.

— Много съжалявам — промърмори Котя. — Наистина много съжалявам… Къде е Наталия?

Свих рамене:

— Последния път, когато я видях, от кръста нагоре беше тънка като картон. Струва ми се, че вече не е никъде. Това дори функционал не може да го понесе.

— Уби ли я? — попита недоверчиво Котя.

— Е, да. Тя уби Настя и започна да разрушава кулата. Успях да унищожа Наталия. Но кулата загина.

— Сега отново си обикновен човек. — Това не беше въпрос, а констатиране на факта.

— Аха.

— Но как си успял да я убиеш?

— Това е моя тайна — изрекох загадъчно аз. — Да се махаме оттук. Вече не можем да помогнем с нищо на Настя.

Излязохме от кулата, аз затворих вратата, взех от земята шепа чист сняг и потърках дръжката на вратата. Не си струваше да оставяме пръстови отпечатъци.

Котя ме погледна в очите:

— Кириле… но как? Та тя е акушер! Илан ми разказа — акушерите могат да унищожат всеки, когото са направили функционал. Кулата ти е разрушена, станал си човек и си я убил? Не вярвам!

Беше ми тъжно. Много, много тъжно. Освен това — и страшно студено в мокрите ми панталони и ризата с къси ръкави на заснежената зимна улица.

— Ще ти го кажа на ухо — рекох аз, озъртайки се. Котя послушно обърна глава. Наведох се към ухото му и прошепнах: — Работата е там, че всеки функционал си има особено чувствителни клетки на крайчетата на ушите. Ако удариш функционал по ухото, той умира от разстройство!