Сергей Лукяненко - Чернова

— Войни — продължих да упорствам аз. — При нас също навсякъде има войни. Катастрофи.

— Неизбежно следствие от прогреса — отсече Котя. — Винаги се налага да се жертва нещо. Или епидемии заличават цели страни, или хората се избиват взаимно. Аз направих избор за цялата Земя, Кириле. Това е така. Но само защото нямаше достойна алтернатива.

Гневът ми отмина. Сви се като пукнат балон. Може би отчасти причината беше в характерното за Котя обаяние. Но отчасти — и в уверените му обяснения.

— Не ти предлагам да повярваш на думата ми — продължи уморено Котя. — Ще се договоря с арканците, те няма да тръгнат да спорят с мен. Или, в най-лошия случай, сам ще отворя проход. Аз мога!

— И какво?

— Ще отидем там — обясни Котя. — Ще видиш добре ли живеят там. И ще решиш трябва ли да се търси по-добра съдба, отколкото тази на нашата Земя!

Той пристъпи към мен. Дръпна ме за ръкава.

— Остави ме — помолих го аз.

— Какво се надуваш, Кириле? Не можех да ти се разкрия! Аз също имам някои задължения и принципи. Ако искаш, удряй ме по ушите, по чувствителните точки! Хайде, няма да се съпротивлявам!

— Убиха Настя.

— А аз откъде да знам? — възкликна Котя. — А, откъде можех да знам? Аз самият бих откъснал главата на Наталия за това, ако ти не я беше убил! Нали нещата отиваха натам, че ще постигнете съгласие. Наталия трябваше да ви определи нещо като домашен арест — и това е! Знаех си, че не бива да се доверявам на сексуално неудовлетворени жени! Мъчно ми е за Настя, Кириле! Но дори аз не мога да възкресявам мъртви!

— Наистина ли ти е мъчно за нея? — попитах.

— Да. Много ми е мъчно. Аз не съм ангел. Толкова неща съм виждал… Ти на мое място нощем би крещял от страх. — Очите му изведнъж станаха необичайно сурови. — Но когато умира красива девойка, винаги ми е много тъжно.

— Ти си мизантроп, Котя — казах уморено аз. — Макар и куратор.

— Да. Ако преживееш две световни войни и куп революции, ти също ще станеш такъв… Да вървим, Кириле! Вече и аз замръзнах! Какво се кривиш като осмокласничка пред гинеколог!

— Освен това си и циник.

— След хиляди приятелки и ти също…

— Аз не съм ти. Вече не съм функционал, не ми предстоят такива подвизи.

— Стига! — Котя вече ме мъкнеше подир себе си. — Ще се разберем. Ще ти намерим по-интересна работа. Как ти се струва акушер? Никакъв синджир! Само ще се наложи да работиш в друг свят, има такова правило… Но на теб нали Кимгим ти харесва? А Оризалтан знаеш ли какъв чуден град е? Той им е вместо Москва… Ходя често там.

На мен вече ми се виеше свят от всичко, което ми се беше случило през последния час. Исках да се напия. Или да легна и да заспя. А най-добре — да се напия и да заспя.

Но когато Котя ме доведе до скромно стоящия на улицата нисан, аз все пак се учудих. Колата не беше особено разкошна, но аз бях сигурен, че Котя не умее да кара… с неговото късогледство.

— Защо носиш очила? — попитах аз, сядайки на предната седалка.

Котя запали мотора, пусна отоплението. Потърка ръце, подиша в тях — наистина беше замръзнал. Погледна ме с насмешка:

— Очилата? Мацките повече ме харесват с тях. Очилата ми придават и наивен, и невинен вид.

Премълчах.

Моторът загря, Котя излезе на пътя. Караше виртуозно, веднага разбрах това. Навярно правеше всичко виртуозно. Все пак беше куратор…

— Знаеш ли, това даже е за добро — замислено каза той. — Разбира се, жалко за Настя… Но затова пък вече не трябва да се преструвам. А и ти вече не си на синджир. Е, ще станеш ли акушер? Много е интересно, повярвай ми! При това с такава функция трябва да е човек с душа, съчувстващ… а не като тази Иванова… Кириле, ще умра от любопитство! Как я уби все пак?

— Не точно аз. Кулата. — Въздъхнах, спомняйки си за странното усещане при прекъсването на невидимата ми връзка с функцията. — Сцената беше като във филм на ужасите. Таванът се разтвори, един оголен кабел обви Наталия около шията — и я издърпа там. А после плочите се събраха. Като челюсти.

— Да не ме лъжеш? — попита Котя.

— Не. Точно така стана.

Котя рязко завъртя волана. Тъкмо излизахме от тунела към рижския мост, но той се отклони от проспекта по глуха уличка, водеща към Останкино. Свърна край банкета, при някакви гаражи и хамбари. Погледна ме с явна тъга:

— Това е лошо, Кириле. Не можеш дори да си представиш колко е лошо.

— Защо? Тя жива ли е?

Котя поклати глава:

— Знаеш ли вица за Дядо Мраз и детето?

— Кой по-точно?

— Този, в който детето видяло Дядо Мраз и започнало да вика: „Ти си жив! Ти съществуваш!“. А Дядо Мраз отвърнал с въздишка: „Да, наистина съществувам. И сега ще се наложи да те убия“.