Сергей Лукяненко - Чернова

Имаше и още нещо. Замайващо, непривично, непредназначено за обикновените хора. Нещо, подобно на спомени, само че с друг знак. Смесица от цветове, звуци, миризми, вкусове, усещания.

… Кажете, Дмитрий, а как е прието при вас… разгребвам с ръце сивата пелена, усещането е сякаш плувам в пача… тежка металическа походка, звънтящи крачки… нетърпима отровна горчивина разяжда устните ми… почти непоносима тежест, не мога да я удържа…

Светът стана нетърпимо ярък и обидно малък. А после се сви в една точка — в мен. Тялото ми натежа, залитнах.

Трудно е отново да станеш човек. Почти толкова трудно, колкото и първия път. Откъсвайки се от уюта и безопасността на майчината утроба, от безтегловното реене в тъмната топла влага — да вдишаш неумело за първи път горчивия въздух, да усетиш в пълна степен притеглянето на Земята — и горчиво да крещиш от обида и изумление.

Всичките ми сили на функционал, всичките ми взети назаем умения и способности изчезнаха.

Кулата потрепери. С последно дърпане електрическият кабел вкара Наталия в дупката насред тавана и бетонните плочи се събраха.

Чу се хрущене — отвратително и влажно.

За последен път се изпънаха краката, обути с евтини турски дънки, които стремително се оцветяваха в тъмночервено.

Кулата започна да се разрушава.

И аз скочих през последния прозорец, който не беше обгърнат от сивата мътилка, заемаща пространството между световете. Без да се замислям, протегнал ръце напред, сякаш скачам от кула в басейн. А зад гърба ми се сипеха тухли и плочите се разрушаваха, пръскащата от тръбите вода съскаше и чупещи се дъски хрущяха.

Заснежената, твърда като камък земя се понесе към мен и аз затворих очи.

Ямата беше дълбока метър и половина. Поръсена отгоре със сняг и пълна до самото си дъно не с обикновения градски боклук, а с гнили листа, спаружена мокра трева, срязани клони. Какво е това, компостната купчина на местния градинар? Как не я бях забелязал по-рано? И по какво чудо се беше озовала точно под прозореца, от който скочих?

Нищо не става случайно!

Леко се натъртих, ръката ми се одраска в един остър клон, във врата ми влезе боклук, при това бях мокър, но бях жив. Жив въпреки всичко.

Настя умря.

А Наталия Иванова, функционал-акушер, пукна.

От втория опит все пак успях да я убия.

Измъкнах се върху снега, подхлъзнах се. Погледнах подозрително назад към ямата и хукнах към кулата.

Тя продължаваше да си стои там, малко встрани от железопътната линия, и си изглеждаше все същата изоставена водонапорна кула. Само датата над вратата — „1978“ — вече я нямаше. А нали това е годината на раждането ми… как не съобразих веднага.

Нямаше никакви следи от разрушения. Прозорчето на три метра над земята беше разбито… е, какво толкова — стъклата в изоставените сгради винаги са счупени.

Дръпнах ръждивата врата и тя със скърцане поддаде. Вътре беше тъмно, само от прозорчето падаше тесен лъч светлина, към който сега се беше присъединила и светлината от вратата. Никакви етажи и прегради, естествено. Висока кухина, запълнена с ръждива цистерна. На пода — отломки от тухли, стъкла, безстопанствени железа, боклуци. Само най-изпадналият клошар би се навил да живее тук.

Настя лежеше до самата врата.

Седнах до нея, притиснах ухо до гърдите й. Потърсих пулс.

Не се случват чудеса.

Може би ако беше функционал… Ако наистина след смъртта на Наталия всички, които е превърнала във функционали, отново стават хора… Но не, пак щеше да е същото. Животът си е живот, а смъртта — смърт. Функционалът може да си поиграе с нея на криеница, ако тъмнината е особено гъста, а стаята — просторна. Но ако те е хванала и костеливата й ръка те е потупала по рамото, няма връщане назад.

— Прости ми — казах. — Трябваше да те оставя в Нирвана. Прости ми, Настя.

Разбира се, тя не ми отговори. И беше безполезно да се утешавам с това, че най-вероятно би ми простила.

А и аз самият се бях оказал глупак. Съвсем малко по-предпазлив и предвидлив от Настя. Държах се като… как? Като функционал. Действах в рамките, които ми бяха задали.

Не биваше необмислено да скачам от свят в свят. Не биваше гордо да се отказвам от съюзи и самоуверено да се хвърлям в битките. Докато не се случи непоправимото, докато не загина Настя, докато не се опитаха да ме поставят на колене, имаше възможност да лавирам. Аз не се възползвах от нея.

По-добре на мое място да се бе оказал някой политик. Той щеше да успее да проведе дълга игра… За да открие накрая, че отдавна е започнал да угодничи.