Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

А случайно да сте чували за така наречените човечета?

Не съм.

Прекалено бързо дойде този отговор. Човек, който не е чувал дотогава името, нормално би направил кратка пауза, преди да отвърне. Човечета ли? И ще остави названието да се потъркаля за секунда из устата му — да види дали нещо няма да щракне. И чак тогава да отговори. Така постъпват повечето хора.

Нула номер явно вече бе чувал за човечетата. Макар Ушикава да не можа да прецени дали знае за кого или за какво става дума. Но категорично не го чуваше за пръв път.

Ушикава угаси догарящата цигара. Позамисли се, после извади втора и я запали. Още преди години беше взел решение да не се притеснява за рака. За да се съсредоточи, имаше нужда да вкара определено количество никотин в белите си дробове. Знае ли някой какво го чака дори след два или три дни? Какъв смисъл има тогава да се тревожи как ще е със здравето след цели петнадесет години?

Докато пушеше третата си „Севън Старс“, му хрумна идея. А! , рече си. Току-виж съм успял.

След като се стъмни, седна на стол на балкона и се загледа в детската площадка оттатък улицата. Това бе най-важната част от дневния й режим — фокусът на живота й. Ден не пропускаше, независимо дали печеше, валеше или бе навъсено. С идването на октомври въздухът захладя. През студените нощи си навличаше няколко ката дрехи, увиваше краката си с одеяло и пиеше горещо какао. Наблюдаваше пързалката до десет и тридесет, после си вземаше дълга вана, за да се стопли, и си лягаше.

Не отричаше, естествено, възможността Тенго да се появи през деня. Но вероятността бе малка. Ако се върнеше на площадката, щеше да е, след като запалеха живачните лампи и луната изплуваше. Аомаме вечеря набързо, облече се за излизане, оправи коси, после седна на балконския стол и фиксира погледа си върху пързалката. Не се разделяше с автоматичния си пистолет и бинокълчето „Никон“. Дори течностите ограничаваше до какаото, да не би случайно Тенго да се яви, докато е в тоалетната.

Наблюдаваше пързалката, без да пропусне дори един ден. Нито четеше, нито музика слушаше, само не отделяше очи от площадката и бе нащрек и за най-малкия шум. И позата си върху стола променяше рядко. Само ако нощта бе безоблачна, вдигаше сегиз-тогиз глава да се убеди, че луните на небето са все още две. После бързо връщаше погледа си на площадката. А така както тя наблюдаваше парка, луните я наблюдаваха нея.

Но Тенго не се появяваше.

Нощем малко хора се вясваха на площадката. От време на време се мяркаше по някоя двойка гаджета. Сядаха на някоя пейка, държаха се за ръце и си разменяха кратки притеснени целувки, като пиленца. Но паркчето не беше кой знае колко голямо, а и бе добре осветено. Скоро им омръзваше и си отиваха. Друг път се появяваше човек, закопнял за обществената тоалетна, но като се убедеше, че вратата й е заключена, си тръгваше разочарован (та дори и гневен). Понякога на пейките присядаше по някой окъснял чиновник и привеждаше глава, явно с надеждата да поизтрезнее. Или просто да отложи мига на прибирането. Имаше и един старец, който разхождаше кучето си късно нощем. И старецът, и кучето бяха необщителни, с вид на отдавна изгубили всякаква надежда.

Но през повечето време нощем площадката бе безлюдна. Дори и котки не минаваха оттам. Само живачната лампа хвърляше анонимната си светлина върху люлките, пързалката и заключената обществена тоалетна. След по-дълго гледане на този пейзаж Аомаме оставаше с чувството, че са я изоставили на ненаселена планета. Като в онзи филм, където показваха света след ядрена война. Как му беше заглавието?

На брега.

Въпреки всичко Аомаме продължаваше да седи съсредоточена, неотделяща очи от детската площадка. Приличаше на покатерил се на висока мачта моряк, оглеждащ безбрежния океан за пасажи риба или за злокобната сянка на някой перископ. Само че нейните очи търсеха една-единствена цел — Тенго Кавана.

Ами ако Тенго живееше в някой друг град и просто тогава бе минал случайно? В такъв случай шансовете да се появи пак в този парк клоняха към нула. Аомаме обаче бе на съвсем друго мнение. Нещо в поведението му през онази вечер, в дрехите му й внушаваше, че е излязъл на късна разходка из махалата. По време на която се е отбил до детската площадка и се е покатерил на пързалката. Вероятно за да види по-добре луните. А това ще рече, че живее някъде наблизо, докъдето може да се стигне пеша.