Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

В квартал Коенджи трудно можеше да се намери място, откъдето да се гледа луната. Местността бе предимно равнинна, почти без високи постройки, от които да се наблюдава небето. Поради тази причина пързалката на детската площадка се бе оказала подходяща обсерватория. Пък и нямаше хора, които да ти пречат. Затова и Аомаме беше убедена: ако той пак реши да гледа, няма начин да не се появи повторно. Но само след миг я споходи друга мисъл: Ами ако нещата не са толкова прости? Ако си е намерил междувременно друга наблюдателница?

Веднага завъртя глава кратко, решително. Прекалено се задълбочава. Единственият ми избор , рече си, е да вярвам, че Тенго ще се върне на тази детска площадка, и да го чакам търпеливо. Не мога да се махна оттук — та нали това е единствената допирна точка между него и мен.

Аомаме не беше дръпнала спусъка.

Застанала на отбивката на градската високоскоростна магистрала номер 3 в началото на септември, посред страхотното задръстване, окъпана от ярката сутрешна светлина, тя бе напъхала цевта на „Хеклер & Кох“-а в устата си. Така както си беше по костюмчето на „Джунко Шимада“ и обувките с високи токчета на „Шарл Журдан“.

Народът я зяпаше от колите, сякаш предстоеше да види нещо, но не знаеше какво ще е то. Жена на средна възраст в сребърен мерцедес купе. Загорели от слънцето мъже, кацнали високо в кабината на огромен камион. Аомаме бе намислила да си пръсне мозъка пред очите им с деветмилиметров куршум. Нямаше друг начин да се махне от този свят на 1Q84, освен да се самоубие. Така щеше да спаси живота на Тенго. Дотолкова поне й беше обещал Вожда. Обеща й го, при условие че тя прекрати неговия живот.

Мисълта, че трябва да умре, не стряскаше особено Аомаме. Така или иначе, всичко е било решено още докато са я въвличали в този свят на 1Q84. Аз просто спазвам предначертан план , разсъждаваше тя. Пък и какъв смисъл има да живея сама в този нелогичен свят, в който на небето има две луни — една голяма и една малка — и където нещо, наречено „човечетата“, контролира съдбата на останалите?

Но така и не дръпна спусъка. В последния момент отпусна десния си показалец и извади дулото от устата си. И като появяващ се от голяма морска дълбочина човек пое дълбоко въздух, после го издиша. Като да се стремеше да смени всяка молекула въздух в себе си.

Спря движението си по посока на смъртта, понеже чу далечен глас. Вече се бе озовала в едно беззвучно пространство. В мига, в който бе почнала да натиска спусъка, всички шумове около нея изчезнаха. Обви я дълбока тишина, все едно се бе озовала на дъното на плувен басейн. А там, долу, смъртта не бе нито черна, нито страшна. Бе толкова естествена, колкото е околоплодната течност за ембриона. Е, не е чак толкова лошо , рече си Аомаме и почти се усмихна. И точно тогава чу глас.

Стори й се, че гласът иде отнякъде далече, от някакво много отдавнашно време. Не успя да го разпознае. Толкова извивки и чупки бе претърпял по пътя си, че бе изгубил оригиналния си тон и тембър. От него бе останало само едно кухо ехо, лишено от смисъл. И въпреки това звукът довя до Аомаме топлота, каквато не бе чувствала от години. И гласът сякаш я зовеше по име.

Отпусна пръста на спусъка, присви очи и внимателно се заслуша да схване произнасяните от гласа думи. Но колкото и да се напъваше, долавяше — или поне й се струваше, че долавя — единствено своето име. Останалото бе свистенето на вятъра през празния безкрай. Накрая гласът се отдалечи още повече, загуби всякакъв смисъл и бе погълнат от тишината. Обзелата я празнота изчезна, все едно някой бе дръпнал запушалката, и шумовете пак я обградиха. Изгуби се и желанието й да мре.

Току-виж съм успяла да видя пак Тенго на онази малка детска площадка , мина й през ум. Пък после да умра. Не бива да изпускам такава възможност. Ако съм жива — ако не умра, — ще имам възможността пак да видя Тенго. Значи, искам да живея , реши. Усещането беше особено. Дали го бе изпитвала друг път през живота си?

Отпусна леко ударника на пистолета, постави предпазителя и върна оръжието в дамската си чанта. Изправи гръбнак, сложи си тъмните очила и тръгна срещу движението по посока на таксито, от което бе слязла. Хората я гледаха безмълвно как крачи по платното на високите си токчета. Не й се наложи дълго да върви. При цялото задръстване таксито й все пак бе успяло да се промъкне малко по-близо до мястото, където се беше спряла.

Аомаме почука на стъклото и шофьорът го свали.