Майкъл Смит - За подмяна

Живеем в огромни хотели, пълни със стотици преместващи се стаи. Емоциите ни са техните наематели: някои временни, съвсем мимолетни, други — по-дълготрайни, като постоянни гости; някои се държат добре с къщата, други — не; някои заключват вратите и прозорците, други ги оставят широко разтворени. Добрият наемател винаги ще сложи ключа под изтривалката, когато си тръгне, за да могат да влизат новите гости. Но понякога става нещо, което залоства здраво вратите и заключва завинаги зад тях онова, което е било вътре.

Мисля, че бях станал жертва на дълга серия лоши наематели — от онези, които оставят безпорядък, гасят си цигарите в мокета, а след заминаването им през отворените прозорци нахлуват вълци. Понякога дори си тръгват, без да платят, без да почистят кухнята, оставяйки на следващите варвари да увеличат бъркотията. Понякога се задържат за дълго, навъсено смръщени по ъглите, отказващи да върнат погрешно изпратената им поща и изпитващи панически ужас от пролетното почистване.

Искаше се ми се да вярвам, че има и добри наематели, но толкова свити, че са натикани по таванските помещения, заврени в кьошетата, отказващи да изпълзят на открито. Но не бях сигурен дали наистина ги има, защото предната врата е окупирана от хулигани, които дори не ме пускат да вляза.

Никога не съм бил добър собственик, но бях решил, че е време да дойда и да си прибера наема. Трябваше да разпъдя някои от тях и да дам шанс на живота да стигне до мен. Бях решил, че ликвидирането на Максен е единственият начин да си върна ключовете от моя дом.

Спрях да говоря. Нямаше какво повече да кажа. Ниърли ме гледаше с широко разтворени очи.

— Ъъ… — опита се тя да каже нещо, после бавно кимна. — Това беше… беше доста интересно. Опасно близко до абсолютната липса на какъвто и да било смисъл, но интересно. Май си преживял доста самотни вечери там, във Фермата.

Поклатих глава. Не знаех какво се бях опитал да ѝ кажа и нямах никакво желание да обяснявам повече от това. Струва ми се просто исках да убия малко време, докато дойде заранта и тръгна, за да свърша онова, което се налагаше да направя. Искаше ми се да прекарам остатъка от времето, гледайки в пространството, чистейки пистолета си, приключвайки с последната инвентаризация, нещо от рода на Общо годишно събрание за акционерите на „Джек Рендал, Инк.“, на което започнатите проекти да се приключат по най-бързия начин, с цел да не остане нищо за в бъдеще, в случай че дейността на компанията бъде окончателно закрита.

Ниърли бавно наклони глава настрани и напрегнато се взря в мен.

— Замислял ли си се някога, че ти може да не си единственият с провален живот, Джек?

— Какво му е на живота ми? Всичко си е наред.

— Нищо не е наред — сряза ме тя. — Нищо не е на мястото си. Не разбираш ли — всеки се вслушва в миналото толкова, колкото желае. Нещата могат да се променят. Окей, резервните са умрели, Суедж също и тя страшно ще ми липсва. Вината не е твоя. Направил си каквото си могъл, само че не е било достатъчно. Понякога се случва. Забрави ги, забрави Максен, забрави всички останали. Тук, на този свят, съществуват нови неща, които си струва да имаш.

— Какви например? — попитах я аз. Не очаквах отговор, просто изстрелвах думи във въздуха, за да го пораздвижа. Ниърли поспря и рязко доля чашата си.

— Ами, като мен например — каза тя и остави бутилката. Изгледах я, без да казвам нищо, а тя сви рамене. — Не знам, мисля… струва ми се, че започвам да те харесвам, въпреки факта, че си безнадеждно глупав. Защо иначе смяташ, че ще стоя да слушам психологическите ти тъпотии, след като, както ти така очарователно сам изтъкна, бих могла да изляза на улицата, за да припечеля нещо?

Погледна ме с войнствено вдигната брадичка и за миг ми се стори, че я виждам в истинската ѝ същност: интелигентното лице, чистите очи, непредаваемият малко животински, но очарователен начин, по който седеше на стола. Не я виждах като приятел, жена, служителка на Хауи или нечия дъщеря. Виждах в нея Ниърли — необяснима, неподражаема и незаменима.

И в този момент, също така ясно, както я виждах в момента, си спомних как седях, опрял гръб на стената, в една стая на 72-ри преди пет години. Бях дал обет пред тялото на Хена. Бях се отметнал от толкова много други обещания. Да удържа на това бе най-малкото, което можех да направя.

Поклатих глава, а Ниърли скочи и ме сграбчи за реверите. Беше изненадващо силна, лицето ѝ бе напрегнато, а очите ѝ горяха. Тази жена просто четеше мислите ми.