Майкъл Смит - За подмяна

В един момент на вратата се почука и като се обърнах, видях на прага Ниърли с бутилка вино и две чаши в ръцете.

— Не съм дошла да те разубеждавам — успокои ме тя. — Просто реших, че след като ще отиваш на смърт, най-добре е да си махмурлия.

— Изглеждаш великолепно — казах аз. Не беше комплимент, тя наистина изглеждаше така. Беше се облякла в дълга рокля, а когато я разгледах малко по-подробно, се досетих по десена, че е от същия магазин, откъдето Суедж бе направила първото си и единствено пазаруване. Понечих да кажа нещо, но тя ме изпревари.

— Всъщност… лъжа те. Искам да се опитам да те разубедя и ето как ще започна: Джек, моля те, не отивай!

— Седни, Ниърли — казах аз. Тя се приближи, седна на ръба на стола на Хауи и остави чашите на масата. Остави и бутилката, изчака секунда-две, видя, че нямам намерение да я отворя, така че посегна и го направи вместо мен. Хвърли тапата небрежно настрани и напълни чашите до ръба. Запали цигара, облегна се най-сетне на стола и ме погледна.

— Е? — проговори тя след известна пауза. — Какво ще ми кажеш. Че Максен заслужава да умре и ти си човекът, избран от Бога, за да свърши това добро дело?

— Няма никакъв смисъл да водим този разговор, Ниърли.

— Естествено, че няма да има, ако смяташ да стоиш така и да се държиш все така покровителствено с мен. Не знам дали се досещаш, но ми е писнало от подобно отношение от клиентите ми.

— Защо не си на работа тази нощ?

— Защото не искам, дявол да го вземе, ако не възразяваш. Ти самият не си образец на споделяне на мотивите си. Така че няма да ти се отчитам за неща, които не ти влизат в работата.

— Късно е, Ниърли — въздъхнах аз.

— Пийни чаша вино, глупчо — каза тя и очите ѝ опасно проблеснаха. Честно казано, малко ме беше страх. Да си в една стая с нея, особено когато е в такова настроение, бе като да те затворят с интересен, но недостатъчно дресиран рядък вид хищник.

— Не искам — отказах аз.

— Изпий го де — сладко ми се усмихна тя и съвсем сериозно добави: — Или няма да издържиш до утре сутринта.

Допих бирата си. Взех чашата и отпих голяма глътка — беше по-просто, отколкото да ставам и да отивам до хладилника за нова бира.

Ниърли ме изгледа вече без сянка от игривото си настроение.

— Добре — констатира тя, — дресировката върви прекрасно. Дори бих допуснала, че разбираш всяка дума, която ти казвам. Любопитно колко ли време ще ми трябва, за да те убедя, че да се опиташ убиеш Максен е върхът на глупостта?

— Ти не разбираш.

— Ами обясни ми тогава — предложи тя и лицето ѝ се преобрази. Стана открито, уязвимо — лице на човек, опитващ се да проникне в мислите ми.

— Трябваше да го направя преди много, много време казах аз. — Това единствено би имало някакъв смисъл. Защото алтернативата е пределно проста: или го правя, или бягам и се крия до края на живота си.

— Глупости — изкрещя тя и ме стресна. Гълчавата откъм бара като че ли за миг затихна, сякаш гласът ѝ бе стигнал чак дотам.

— Е, така стоят нещата — свих рамене аз.

— Обясни ми ги както трябва тогава — настоя тя. Отместих поглед от нея раздразнен. — Обясни ми ги! — повтори тя настойчиво и завърши с крясък, способен да събори стените: — ОБЯСНИ МИ, ДА ТЕ ШИБАМ!!!

Преди да осъзная какво правя, разбрах, че въпреки желанието си, говоря.

— Човешкият мозък е грешка. — Тя посрещна това с презрително изсумтяване. — Или по-точно казано, той е еволюционна катастрофа. Мутациите отгризват от него повече, отколкото могат да сдъвчат. Да, палците ни се отделят и се противопоставят на останалите пръсти, да, научаваме се да оставяме отпечатъци с тях върху хартията, но сме изправени пред клопки и примамливи задънени улици, ями на ужаса и заровени емоции, концентрационни лагери и хора като Максенови. Те дължат съществуването си на факта, че реалният свят и Междината никога не са се спогаждали.

— Джек, мисля, че злоупотребяването с много чийзбургери се е отразило отрицателно на онова, което е останало от малкото ти мозък. Или ще трябва да ми разшифроваш дълбокомислията си, или ще си тръгна оттук със спомена, че не съм чула нищо друго, освен празен брътвеж.

Но аз, струва ми се, вече не говорех на нея. Говорех на себе си или в най-добрия случай на Хена.

Гените със своите случайни прищевки са създали човешкия мозък по подобие на дете, построило „Мегамол“ от детски конструктор. Изглежда като самолет, звучи като самолет, но защо, дяволите да те вземат, не опиташ да полетиш с него? В крилете му и в двигателя му, в товарния отсек и в салона, навсякъде има части, които просто не могат да бъдат сглобени една с друга. Незатегнати винтчета. Дупки, през които пропадат разни неща, части, загнездени в ъгълчета, където не им е мястото. Разни врати се затръшват от вятъра и ти изведнъж установяваш, че чувстваш неща, които са ти непознати, че изпълняваш колапсиращ код, за който изобщо не си спомняш какво означава.