Майкъл Смит - За подмяна

А когато най-сетне получих достъп до всички тези неща, осъзнах истината в единствения филм, който ме бе изплашил като малък. Бях гледал „Пинокио“ по телевизията — помня въздействието върху мен, макар анимацията да бе архаична и двуизмерна. Питам се дали тогавашната ми реакция не е била предвестник на това, което чувствах сега, и дали онова не е било някакво труднообяснимо интуитивно предчувствие, че въпросните въжделени субстанции ще ме превърнат в магаре, впрегнато веднъж и завинаги да оре чужда нива. Не че тогава се бях замислил, защото ти се втурваш към тези неща с разтворени обятия, тъй като точно това означава да растеш, докато един ден спреш изморен, мокър от дъжд, изплескан с кал, и усетиш стегнатия хомот, превърнал се в част от раменете ти, впил се в тях до самата кост… най-сетне осъзнал какво си направил.

Бях се опитал да променя света, без да променя себе си. Бях прахосал толкова много време в търсене на някой, който да освети гората, че не бях погледнал какво вече притежавам. Хена бе маякът, който можеше да ме изведе от гората, и имаше нужната сила в ръцете си поради това, че не я бях обичал достатъчно силно. Бих застанал пред нея изтерзан и тъжен, най-сетне открил, че онова, което съм преследвал, не си е струвало да бъде хващано, с надеждата тя никога да не разбере какво всъщност съм представлявал. Но тя, разбира се, прекрасно бе разбрала всичко и въпреки това ме бе обичала.

Нямаше я вече до мен, така че нямаше кой да ме изтегли обратно. Пинокио го бяха спасили и след време се бе превърнал в малко момченце. Останалите стояхме треперещи под дъжда и безутешно ревяхме.

Хауи като че повярва в разказа ми за онова, което се бе случило в Междината, макар накрая да се осведоми точно колко рапт съм взел. После се осведоми за намеренията ми и аз ги споделих с него.

— И как точно възнамеряваш да направиш това? — попита той и ми подаде бира. Барът отвън беше шумен и претъпкан, но офисът му изглеждаше като на мили от цялата гълчава.

— Утре ще има панихида в памет на Луела Ричардсън — обясних аз. — Ще присъства и Максен, в жалък опит да заглуши гласа на съвестта си. Е, ще трябва да се примири с присъствието на един непоканен гост.

— Как смяташ да влезеш?

— Имам план.

Хауи кимна.

— Имаш ли нужда от помощ с подробностите? Например къде би желал да те погребат?

Усмихнах му се и си помислих колко странен е животът. Бях се запознал с Хауи навремето при разследването на едно убийство и тогава го бях притиснал здраво за нужната ми информация. Той обаче го бе усуквал и се бе извъртал толкова дълго и така изобретателно, че накрая нямаше как да не му се възхитя. След това бях започнал да се отбивам за по питие при него и дори няколко пъти бях водил и Хена и Анжела. И ето че сега той се бе превърнал в единствения човек на света, готов да ми помогне в постигането на нелепата ми амбиция. Защото на раздяла Виналди бе направил безкрайно ясно, че е дотук. Спомена, че проблемите му били с Ихандим и другите, а не с Максен.

— Не — казах на Хауи. — Но благодаря ти все пак за предложението. — Той сви рамене и допи бирата си. — Между другото, страхотна прическа — допълних.

Хауи прекара ръка през косата си, която стърчеше повече от нормалното за него. Изглеждаше, като че ли главата му е възседната от рус таралеж.

— Я остави това, не виждаш ли че са си оставили ръцете — каза той. — Но аз имам подробен и добре обмислен план.

— Да чуем.

— Ще им хвърля една запалителна бомба на тия шибаняци. Надявам се така да разберат, че като казвам: „Само я понамалете“, имам предвид точно това. — И той ми разви цяла теория, според която бръснарите ти напръсквали още в началото главата с някакъв химикал, който правел косата ти да изглежда по-дълга, отколкото е. Така че след като те попитат дали са намалили достатъчно и ти се погледнеш в огледалото, естествената ти реакция е да кажеш: „Не, скъсете я още малко“. А в мига, в който напуснеш бръснарницата им, косата ти се свивала обратно до нормалната си дължина и те правела да изглеждаш като че ли си подстриган, за да те използват вместо четка за тоалетни. И не можеш да ги обвиниш в нищо, защото лично си им казал да намаляват и намаляват, помагайки им по този начин да постигнат пъклената си цел — да направят всеки да заприлича на пълен идиот. Отлична теория и аз го поздравих искрено за нея.

Хауи се повъртя още малко, но накрая не издържа и се отправи към бара в търсене на пеперони. Останах да седя под лампата и прекарах дълго време в почистване на пистолета си. Нямаше нужда от това престараване, но, кой знае защо, ми се струваше, че правя каквото трябва. После си поръчах още два чийзбургера и с наслаждение ги изядох.