Тимъти Зан - Ангелиада

Кодовете за достъп до базата данни бяха достатъчно лесни да се запомнят, но това не можеше да се каже за самата система. На Коста му трябваше повече от час, докато преодолее досегашните си навици за работа с компютър дотолкова, че да може да използва емпирейската система, без да греши при всяка команда.

През останалата част от деня прегледа индекса на файловете за ангелите и Ангелиада. Не самите файлове.

Когато най-накрая се отпусна назад в креслото си, слънцето вече потъваше зад ниските сгради на Шикари. Раменете го боляха от схващане и някакво друго, съвсем различно напрежение. Базата данни обхващаше период от почти тридесет години — петдесет години след колонизацията на Сераф и сто и петдесет, откакто първата група отцепили се колонисти бяха дошли на Ухуру. По онова време Ангелиада била само една зловеща квантова черна дупка, а самите ангели — нищо повече от повод за спорове между квантовите теоретици. Всичко това се бе променило едва през последните двадесет години.

Което означаваше, че са били необходими по-малко от две десетилетия, за да успеят учените на пет рядкозаселени планети да натрупат всичко това .

И преди бе ставал свидетел на проекти, върху които се работеше всеотдайно и целеустремено. Но това тук граничеше с вманиачаване.

Погледна през прозореца към сградите, очертаващи се на фона на прекрасно обагреното небе, и го побиха тръпки. Не. Това не граничеше с нищо. То си беше вманиачаване.

Нямаше друго обяснение. Институтът, огромната флотилия ловни кораби и доковете им на североизток, целият Шикари Сити — емпирейците бяха вложили невероятни количества време, усилия и пари във всичко, свързано с ангелите. И продължаваха да влагат.

А в същото време съседният град Магаска се разлагаше, сякаш никой не забелязваше съществуването му.

Потръпна отново. Не беше вярвал — може би не искаше да повярва, — че ангелите наистина са заплаха за Мира, както се твърдеше. Сега повярва. Бавно, но сигурно ангелите наистина завладяваха Емпирей. Политическите лидери вече бяха под техен контрол. А както бе видял сам, същото се отнасяше и за най-добрите им учени и изследователи.

Всъщност напълно възможно бе вече да е станало препалено късно, за да се променят нещата.

Тази мисъл бе ужасяваща. Но всичко говореше в нейна полза. Всички, с които се бе сблъсквал по време на обучението си, бяха сериозни до смърт в убеждението си, че това чуждо влияние трябва да се спре. Наблягаха върху необходимостта да спасят емпирейците и да ги поставят под закрилата на Мира. И даваха да се разбере, че Мирът ще направи всичко възможно, за да постигне целта си. Нямаше начин емпирейските лидери да не разберат подобно послание.

И в същото време на космодрума му провериха документите съвсем повърхностно. А тук си бяха спестили дори това. Подолак, шефката на вероятно най-важната институция в Емпирей, го посрещна с отворени обятия в самото сърце на проекта — и то без никакви въпроси.

Инструкторите му бяха обяснили, че емпирейците отказват да разберат заплахата от ангелите. Както стана ясно, те също така отказваха да разберат и заплахата от Мира.

Пълно безумие… освен ако влиянието не беше по-силно, отколкото се смяташе. Освен ако всеки жител на Емпирей вече не беше засегнат. И не се беше превърнал в безгрижен пасивен робот с идиотска усмивка.

Загледан в залеза, Коста отново и отново прехвърляше всички тези мисли в главата си. Облаците промениха цвета си от огненочервен в светлорозов и след това — в тъмносив. „Не“ — реши най-сетне той. Ако онази малка гратисчийка на космодрума беше безволев робот, то тогава той беше магаре.

Населението на Емпирей можеше да бъде спасено. И това зависеше от него.

Разкърши рамене и вдигна пръсти над клавиатурата. Докато гледаше екрана и се мъчеше да си спомни следващата команда, вратата внезапно се отвори и в стаята влезе млад мъж, забол нос в купчина листа.

— Здравейте — каза Коста.

Мъжът изненадано вдигна поглед.

— Здравейте. Извинявайте… не очаквах компания.

— Е, — не съм точно компания — внимателно отбеляза Коста: чудеше се каква ли ще е реакцията на новодошлия срещу нахълтването в личния му досега кабинет. — Всъщност ще делим това място. Току-що дойдох.

Мъжът се ухили.

— Сериозно? Това е върхът! От месеци моля директора за някаква компания. — След което пристъпи напред. — Язон Джайаси.

— Джерико Коста — представи се Коста, загледан в протегнатата през бюрото ръка. Трябваха му няколко мига, докато се сети и посегна да докосне пръстите му. Очакваше, че щом е новодошъл, подходящият поздрав ще е онзи, който размениха с директор Подолак. Но жестът на Джайаси предполагаше здрависване между равни. Или Коста все още не бе усвоил всички нюанси на емпирейската култура, или Джайаси бе по природа дружелюбен човек. — За мен е чест да се запознаем.