Тимъти Зан - Ангелиада

И това беше всичко.

— Благодаря за търпението ви, господин Коста — усмихна се служителят, докато правеше с паспорта му нещо, което приличаше на стандартно поставяне на входен код.

След това му го подаде през масата. — Приятно прекарване на Сераф.

— Благодаря — кимна Коста. Изпитваше известно разочарование. След всички усилия, които бяха хвърлени, за да се проникне в Емпирей, очакваше службите им за сигурност да са по-внушителни. Особено тук, където се събираха и обработваха ангелите — индустрия, която се смятдше за жизненоважна за емпирейския начин на управление.

А може би нямаха друг избор. Ами ако липсата на загриженост за собствената им сигурност бе страничен ефект от близостта им с Ангелиада?

Насили се да не мисли за това. Моментът не беше подходящ да дава воля на въображението си. Скоро щеше да започне да разнищва нещата.

Продължи по широкия коридор след митницата заедно с останалите пътници. Имаше много повече хора, отколкото бе очаквал — явно заради обичая на емпирейците да използват едно и също място за космодрум и летище. Не виждаше нищо кой знае колко умно в подобна комбинация. Не беше нужно да си тактически гений, за да разбереш, че така излагат целия си въздушен транспорт на опасност от една-единствена, внимателно прицелена атака. Коста огледа указателите към изхода и си тръгна нататък.

Пътят се оказа по-дълъг от очакваното, но добре уредената система от движещи се пътеки и пешеходни алеи го правеше достатъчно лесен. След петнадесетина минути той се озова в главната чакалня — огромно помещение с висок таван, състоящо се предимно от стъкло, керамика и някакъв камък, напомнящ мрамор.

И разбира се, хора. Много хора, излизащи от коридори подобни на онзи, по който току-що бе дошъл, както и влизащи отвън, през почти невидимите стъклени врати в най-отдалечения край. Хванал здраво сака си, Коста избра по-празното пространство покрай стената и закрачи към изхода.

От едната му страна имаше малки магазинчета; стената зад тях бе украсена със странен, но интересен релеф. Следваше редица типични за Емпирей обществени умивални — открити ниши, при които единственият намек за уединение бяха тънките преградни екрани. Едва се сдържа да не потрепери, докато минаваше покрай тях. От всичките му опити да привикне с емпирейската култура, този неин аспект се бе оказал най-труден за възприемане.

Беше отминал кабините и вървеше покрай поредния барелеф, когато изведнъж осъзна, че някой върви до него.

Рязко обърна глава и ръката му пак посегна към зашеметителя.

Явно реакцията му бе твърде застрашителна — стройното момиче до него уплашено отскочи и се ококори.

— Извинявайте. — Коста се обърка и се изчерви. — Не исках да ви изплаша.

— Няма нищо. — Тя го изгледа подозрително. Един кичур от дългата ѝ черна коса беше паднал върху бузата ѝ и с нервно движение на ръката тя го отметна през рамо.

Нервна и ранима… това накара Коста да се почувства още по-зле.

— Извинете — каза той, чувствайки се като пълен идиот за втори път през последния час. Нов личен рекорд. — Да си призная, днес съм малко изнервен. За първи път на ново място… знаете как е.

Лицето ѝ като че ли малко се отпусна.

— Да. Познато ми е.

— Е… довиждане — неловко каза Коста, обърна се и закрачи към изхода.

След три крачки с изненада установи, че тя е отново до него.

— Значи за първи път идвате на Сераф, така ли? — попита момичето.

— Да — потвърди той и ѝ се намръщи. И тутакси съжали — тя сякаш трепна от изражението му. — А вие? — добави той, като се мъчеше да не изглежда така заплашително.

Тя нервно поклати глава.

— Не. Искам да кажа, идвала съм с родителите си. Но тогава бях само на пет години, така че надали се брои.

— Сигурно не — усмихна се той… После огледа заобикалящите ги хора. — Знаете ли, май пречим на движението.

— О! Съжалявам — виновно възкликна момичето, сви се и забърза към изхода.

Той я настигна с широки крачки.

— Нямах предвид, че се налага да тичаме.

Тя го погледна с малко стеснителна усмивка.

— Съжалявам. Май и аз съм малко нервна днес.

— Няма нищо. — Известно време крачеха мълчаливо и Коста отчаяно се чудеше какво да каже. Накрая попита: — Вие къде отивате?

— В Сейфхейвън. Едно градче на стотина километра оттук. Сигурно изобщо не сте чували за него.

— Не съм — призна Коста. — И какво има там? Искам да кажа — за вас.

— Нова работа. Ще помагам при изграждането на нов каталитичен ядрен реактор.