Тимъти Зан - Ангелиада

— Не сте ли малко млада за това? — учудено повдигна вежди той.

— О, няма да правя нищо специално — поклати глава момичето. — Най-елементарни задачи. Чичо ми ръководи проекта и родителите ми сметнаха, че така ще натрупам опит.

Тя се впусна в заплетени и все по-подробни обяснения на роднински връзки… но Коста почти не я слушаше. Почти бяха стигнали изхода и чак сега забеляза, че до всяка врата стоят по двама униформени полицаи.

Които внимателно оглеждаха всеки минаващ.

„Спокойно, по дяволите.“ Можеше да търсят него, ако със закъснение бяха забелязали нещо нередно в документите му. Но нищо чудно просто да дебнеха за избягалата пътничка без билет.

Девойката млъкна и едва сега Коста осъзна, че го е попитала нещо.

— Извинете. Бях се замислил. Какво казахте?

— Питах къде отивате — каза тя. — Ох!

— Какво стана? — Тя бе спряла рязко и протягаше ръка към него.

— Глезенът ми — намръщи се момичето. — Изкълчих го преди два месеца и понякога ми погажда номера. В най-неподходящия момент.

— Винаги става така. — Коста се огледа. — Да повикам ли лекар?

— Не, след малко ще ми мине. Мога ли… мога ли само да се облегна на ръката ви?

— Разбира се. — Коста се приближи до нея и тя се облегна на рамото му. — Хайде. — Той събра кураж и я прегърна. — Отпуснете се върху мен.

— Да… така е по-добре — каза тя. — Благодаря ви.

— Няма защо — увери я Коста. — Внимателно.

„Така. Подредих се“ — помисли си, докато бавно вървяха напред. Чувстваше, че се изчервява. Имаше нещо объркващо в това да прегръща една съвсем непозната на обществено място. Нищо, че просто се опитваше да помогне.

Не че някой от наблюдаващите можеше да знае това. Глезенът ѝ надали бе чак толкова лошо навехнат — трябваше да се съсредоточи, за да усети едва доловимото й куцане. Всеки, който ги погледнеше, щеше да реши, че са много, много близки.

И докато се бореше едновременно с непохватността си и с удоволствието да усеща как тялото ѝ се притиска до неговото, той се усети, че нещо непрекъснато го човърка отвътре. Нещо почти недоловимо, което обаче караше кожата му да настръхва.

Полъх на вятъра разпиля косата ѝ и го накара да се отърси от мислите си. С известно учудване забеляза, че са навън. Потънал в мисли, явно изобщо не бе обърнал внимание на очевидно безпроблемното излизане през вратата.

— Благодаря ви. — Момичето пъргаво се освободи от него и леко стисна ръката му.

— Няма защо — повтори Коста. Думите сякаш се заплитаха на езика му. — Мога ли… да ви помогна ли да стигнете донякъде?

— Не, благодаря. Глезенът ми мина. Няма ли да се върнете за багажа си?

Той премигна.

— О. Да. Май ще се наложи.

Тя се усмихна, едновременно срамежливо и дяволито.

— Още веднъж ви благодаря. — Обърна се да огледа редиците паркирали коли и вятърът развя косата ѝ право в лицето на Коста.

И изведнъж му просветна. Косата ѝ… парфюмът …

Тя вече се отдалечаваше. Той хвърли сака си на земята и я настигна, хвана я за ръката и я погледна право в очите.

Гратисчийката.

За миг се замая от невероятното ѝ преображение.

Не беше само косата ѝ, въпреки че сега нямаше и следа от сложните плитки, с които беше на борда. Нито дори бялата ѝ дреха, макар че изобщо не можеше да си представи кога е успяла да я намери и да се отърве от роклята в синьо и сребърно.

Самата тя се бе променила. От спокойна, самоуверена, разглезена млада жена от висшето общество се бе превърнала в безпомощна и ранима тийнейджърка. Стойката ѝ, изражението ѝ, начинът, по който си движеше ръцете, дори кожата и чертите на лицето ѝ… всичко изглеждаше съвсем различно.

— Май няма смисъл да питам какво по дяволите става тук — измърмори тя в настъпилата крехка тишина.

И когато очите ѝ срещнаха неговите, безпомощната тийнейджърка също бе изчезнала. Вместо нея…

Коста поклати глава.

— Не. Аз, не…

— И сега какво?

Ето това бе добър въпрос.

— Защо ви преследват?

Тя сви рамене, без да сваля очи от неговите.

— Прекалих с гостоприемството им.

— Продължихте гратис, искате да кажете.

Тя отново сви рамене.

„Трябва да го направя — каза си Коста. — Да я заведа вътре и да я предам на полицая.“ Точно това би трябвало да се очаква от него — в края на краищата малката ѝ разходка бе струвала доста пари на лайнера. И да ѝ го върне, задето го бе използвала най-нахално, за да я измъкне под носа на охраната.

Но това означаваше да привлече вниманието на властите и към себе си.