Тимъти Зан - Ангелиада

— Благодаря. — Той се наведе за куфарите. — Тези неща са доста тежки.

— Не се съмнявам — съгласи се жената. — Тук има още една бележка — да се срещнете с директор Подолак колкото се може по-скоро.

— Разбира се — отговори Коста, докато внимателно поставяше сака си най-отгоре. Постара се гласът му да звучи съвсем спокойно. Нямаше нужда да се паникьосва. Директорът сигурно беше прегледал фалшивите препоръки и те го бяха впечатлили. — Мога да отида и още сега, но багажът…

— Количката ще се оправи сама. — Жената натисна някакъв бутон и светнаха указателни знаци, водещи към втория етаж по широкото стълбище отдясно. — Кабинетът на директора е точно срещу стълбището. Ще се обадя, че сте тръгнали.

— Благодаря ви.

— Моля. Надявам се, че престоят ви тук ще бъде ползотворен. — Тя се надигна и погледна надолу. — Количка — стая 433.

Количката послушно заобиколи рецепцията и се затъркаля към едва видимите асансьори в дъното вляво. Известно време Коста остана загледан след нея. След това предпазливо пое дъх, обърна се и се заизкачва по стълбището.

Обозначението на вратата го изненада. След цялото великолепие долу, показващо очевиден престиж и липса на финансови трудности, очакваше директорският кабинет да е отбелязан по някакъв хващащ окото начин. В краен случай холограма, а по-вероятно — някакви ореоли или нещо друго, за което в Мира не са и чували. Вместо това се изправи пред една проста табела с гравиран надпис: „Д-р Лаурн Подолак, директор“.

Самата врата също не беше нещо особено — най-обикновено дърво, с дръжка и панти вместо плъзгащ се механизъм. Като се зачуди дали това не е някакъв номер, специално подготвен за новаци, Коста неуверено почука.

— Влезте — чу се глас почти в ухото му. Поне имаха високоговорител. Той завъртя дръжката, бутна и вратата се отвори.

След премеждието с вратата би трябвало да бъде подготвен да види жената, която се усмихваше насреща му зад голямо дървено бюро. Не беше. Директорката бе на средна възраст, облечена в изящна, но проста дреха. В късо подстриганата ѝ коса нямаше украшения и фиби, които носеха буквално всички жени от първа класа на „Ксирус“. Дори огърлицата — единственият ѝ накит — изглеждаше семпла в сравнение с накитите, на които се бе нагледал на кораба.

Изведнъж се усети, че стои и я зяпа… а тя го гледаше, донякъде развеселена.

— Джерико Коста — най-сетне се сети да се представи той.

— Да, Роуз ми съобщи, че идвате. — Жената се изправи и протегна ръка с длан нагоре. — Аз съм Лаурн Подолак.

— За мен е чест. — Коста пристъпи и докосна дланта ѝ с върха на пръстите си. Сънуваше кошмари, докато усвояваше този поздрав — винаги с ужас установяваше, че е забравил и стиска ръката ѝ по приетия в Мира начин. Страшно се зарадва, когато установи, че първоначалният жест прави подобна грешка почти невъзможна.

— Поласкани сме, че сте тук. — Подолак посочи креслото срещу бюрото. — Препоръките ви бяха много впечатляващи.

— Благодаря. — Коста тревожно се запита какво ли светило са го изкарали специалистите от Мира. — Аз съм поласкан от разрешението да продължа проучванията си тук.

Тя повдигна вежди и развеселено попита:

— Дори директорът да не отговаря съвсем на очакванията ви?

Първоначалната му реакция бе да отрече. Но нещо в погледа ѝ го спря.

— Извинете. Не исках да проявя неуважение. Просто си помислих… Искам да кажа, вие не сте… — Той безпомощно махна с ръка.

— Човек от висшето общество, както би трябвало да се очаква от поста ми? — меко довърши тя.

Той трепна.

— Да, нещо такова.

Веселото ѝ изражение изчезна.

— Все още не знаем почти нищо за ангелите, господин Коста — със сериозен тон каза тя. — Трябва да научим страшно много неща, ако искаме да ги използваме целесъобразно. — Тя се наведе към него и посочи вляво. Едва сега Коста забеляза екрана, заемащ цялата стена. — Там отиват всичките ни средства. Разработки, изследвания, анализи. За хора като вас, които са истински виртуози в областта си. Не за такива като мен — аз просто се занимавам с организация.

Коста я погледна и го полазиха тръпки. Същото себеотдайно и решително изражение, което не слизаше от лицата на инструкторите му. Хора, които отново и отново наблягаха върху необходимостта жителите на Емпирей да се освободят от чуждия контрол.

Контролът от страна на същите онези ангели, с които директор Подолак възнамеряваше да залее Емпирей.

— Разбирам — каза той.

— Добре. — Подолак се отпусна в креслото си и почти религиозната страст на лицето ѝ се смени с крива усмивка. — Съжалявам, ако съм ви прозвучала малко бомбастично, но когато ти се налага да повтаряш едно и също по два пъти седмично, започва да прилича на поредната реч. И тъй като стана дума за средства… — Тя хвърли поглед към дисплея на бюрото си. — В последното ви съобщение се казва, че ще разполагате с двадесет хиляди руя и ще карате на собствени разноски.