Тимъти Зан - Ангелиада

Проблемът беше, че той определено не се вписваше в средата.

Изобщо не можеше да се сравнява с нея в преструването. Беше го хванала да прави много грешки, които тя се научи да избягва още първия ден, когато стъпи на кораба. Дреболии, наистина, но такива, които всеки принадлежащ към висшето общество изобщо не би допуснал, дори и неволно.

Започна да го наблюдава. И откри, че той наблюдава нея.

Отначало реши, че е някой от охраната и че търси Чандрис Лалаша, която не е напуснала кораба на Лорелей, както би трябвало. Това бе най-правдоподобното обяснение, още повече че не успя да провери дали опитите ѝ да изтрие името си от компютъра на „Ксирус“ са успешни. Наложи ѝ се да пропилее няколко безценни часа в каютата на Тумес в кроене на планове как да се скрие и да изчезне.

Но дните минаваха, а тайнственият мъж продължаваше да стои настрана. Всъщност…

Загледа го настоятелно. За секунда погледите им се срещнаха, после той наведе очи към менюто.

Чандрис погледна Тумес; напрежението започна постепенно да я напуска. Можеше просто да е нов. Новак, който ѝ е хвърлил око, но не смее да предприеме нещо. Вероятно това беше обяснението. Разбира се, че беше така.

Напрежението обаче не изчезна напълно.

Тя рязко допи чашата си и се изправи.

— Тръгваме ли?

Тумес за момент се изненада, след това се усмихна.

— Разбира се. — Той също пресуши чашата си и стана. Може би се бе нагълтал достатъчно, може би не. Точно сега Чандрис не я интересуваше. Искаше да се махне оттук. И ако това означаваше да изтърпи нещо повече от опипващите му ръце, щеше да се справи.

Хвана го под ръка, насили се да се усмихне и го поведе навън.

Скрит зад листа с менюто, Коста тайно наблюдаваше как жената и спътникът ѝ напускат помещението. „По дяволите! — наруга се той. — Стига си се крил. Защо просто не станеш и не заявиш на всеослушание, че си мирски шпионин? И да приключиш с всичко това.“

Пое дълбоко дъх. „Спокойно. Само се успокой.“ Нямаше никакви доказателства, че тя има нещо общо с емпирейските служби за сигурност. Не го бе заговаряла, нито бе пратила някого при него. Утре пътуването приключваше и тя очевидно нямаше време да направи нещо. Не. Каквито и да бяха причините, поради които го наблюдаваше, сигурно бяха съвсем безобидни. Може би ѝ приличаше на някого. Или начинът му на хранене не беше достатъчно изискан. Той пак си пое дъх и се опита да се съсредоточи върху менюто. За стотен път му се прииска да не бе избрал да пътува в първа класа. Навремето теорията му изглеждаше съвсем основателна — тъй като повечето от учените и студентите пътуваха с по-евтини билети, в първа класа вероятността някой да се усъмни, че той не принадлежи към емпирейската академична общност, бе по-малка.

Дотук с логиката. Изобщо не си бе представял, че пътниците от първа класа ще са толкова хомогенни в тоалетите, поведението и стила си, че изобщо няма да е в състояние да се впише сред тях.

Погледът му се плъзна върху цените и той усети неприятния огън, плъзнал нагоре по лицето му. Естествено, логично беше… но дълбоко в себе си той продължаваше да се чуди дали е честен пред самия себе си. Може би истинската причина да избере първа класа бе желанието му да покаже въображаем среден пръст на Телторст и неговата загриженост за парите на Мира.

Мисълта бе обезпокоителна… по дяволите, направо плашеща . Намираше се на вражеска територия и оцеляването му изцяло зависеше от способността му да се придържа стриктно към целите на задачата си. Угаждането на всякакви лични прищевки — дори и най-безобидните — можеше да доведе до безславния му край в някоя емпирейска килия. Или нещо още по-лошо.

Сервитьорът — човек , а не обикновен интерком — се появи до масата му. С надеждата, че произнася всичко както трябва, Коста започна да поръчва.

— Моля за внимание — разнесе се глас някъде отгоре. — Совалка номер едно е в готовност. Повтарям: совалка номер едно е в готовност. Моля всички пътници с карти за нея да се подготвят за качване. Офицерите и екипажът на „Ксирус“ ви благодарят, че пътувахте с нас. Ще се радваме да ви видим отново в най-скоро време.

„Не се и надявай“ — помисли си Коста, докато мъкнеше багажа си към образувалата се пред шлюза за совалката опашка. За нищо на света не би се съгласил да пътува отново с емпирейски космически лайнер. Мисията му едва бе започнала, а заради онази жена и разпаленото му въображение нервите му вече бяха изпънати до краен предел. Даде си дума, че когато дойде време да се върне на Лорелей, ще си наеме чартърен полет или нещо подобно. И майната им на разходите.