Тимъти Зан - Ангелиада

Но всичко това се бе случило преди петнадесет години. Защо тогава Ронион все още се мотаеше тук?

Форсайт сви рамене и включи интеркома.

— Милс слуша — чу се глас.

— Как върви подготовката?

— Тъкмо правим последни проверки, господин кандидат-върховен сенатор — отговори Милс с обичайния си леко напрегнат глас. — Ще сме готови след пет минути.

— Надявам се. Защото току-що изпратих Ронион да наглежда дали всичко е както трябва.

Милс се изхили.

— Е, тогава по-добре да си налягаме парцалите. — Напрежението, което се усещаше в гласа му преди секунда, бе значително отслабнало. — Не бих искал да се разбеснее срещу нас.

— И аз — съгласи се Форсайт. — След малко слизам.

Изключи връзката. Вероятно точно в това беше разковничето — Ронион просто не си беше на мястото тук. С детския си ентусиазъм и преданост той бе като свеж полъх в задушната зловонна атмосфера, така характерна за политиката. Форсайт много добре помнеше, че баща му използваше тънкото си чувство за хумор, за да разчупи напрежението, което често заплашваше да пречупи хората му и самия него. Вероятно самият той бе задържал Ронион именно защото подсъзнателно усещаше, че е лишен от този дар.

Известно време остана загледан във все така замръзналия образ на баща си на екрана. Отново го изпълни решимост. Онзи Форсайт се бе оттеглил от Върховния сенат и не прие да се постави под умствения контрол на ангела. С малко находчивост и късмет, днешният Форсайт би могъл да успее… и да докаже на всички, че предупрежденията на баща му са били съвсем основателни.

Изключи екрана, събра бележките си и тръгна към вратата. Народът на Лорелей чакаше.

— Виното е много добро — каза Чандрис. Наблюдаваше внимателно как Тумес вдигна странно оформената бутилка — бе я нарекъл гарафа — и наля още малко в чашата ѝ. Ръката му все още не трепереше, но му бе необходимо мъничко повече време, за да уцели чашата. Още малко усилия и можеше без проблеми да му позволи да я отведе в каютата си. — Много вкусно и пивко — добави тя и отпи глътка. — Опитай.

Той ѝ се усмихна криво.

— Може и да съм малко старомоден, скъпа, но според скромното ми мнение вината на Джулио са предназначени изключително за млади дами като теб. Това — той повдигна своята чаша — е подходящото питие за истински мъже.

— О, нямах предвид, че не е — отвърна на усмивката му Чандрис. — Не искам да кажа, че си нещо друго, а не истински мъж — добави тя тихо със зноен глас. — Знам го много добре.

Той се ухили доволно, протегна ръка през масата и я постави върху нейната. Чандрис го остави да я гали, без да престава да се усмихва, макар едва да се удържаше да не се дръпне разтреперана. Ако Тумес заподозреше, че го е правила на глупак през цялото време и че всичките му сексуални подвизи през тези две седмици се изразяват в смъкване на дрехите ѝ и изпадането в пропит с алкохолни пари ступор…

„Стига!“ — нареди си тя. Разбира се, че не знаеше — как би могъл да знае? А и едва ли щеше да продължи да пилее пари по нея, ако имаше спомени, противоречащи на сдържаните, но похвални намеци, които му пускаше всяка сутрин. Нерви — всичко беше само от нерви. Може би защото никога не ѝ се бе налагало да прави подобни неща. Винаги се бе ориентирала към бързите бройки — няколко часа флирт, най-много ден или два, след което следваше бърз удар и измъкване. Изобщо не предполагаше, че придържането към същата тактика цели две седмици ще се окаже толкова трудно.

Но всичко почти приключваше. Оставаше ѝ да издържи само още една нощ. Утре „Ксирус“ щеше да стигне до Сераф. Тя щеше да се спусне в совалката заедно с Тумес, да му даде последна целувка за сбогом и — край. Удар и измъкване.

Със свободната си ръка вдигна чашата си. И докато я поднасяше към устните си, погледът ѝ се плъзна по помещението зад Тумес…

Тя замръзна. Онзи мъж се бе настанил на четири маси от тях.

Глътката вино тръгна в погрешна посока и цяла минута тялото ѝ се тресеше в опити да прочисти дробовете си, без да се изкашля.

— Чандрис? — Тумес се намръщи и я хвана малко по-силно. — Какво ти е?

Тя продължи безмълвно да кашля, като се проклинаше за идиотската си постъпка. Хвърли още един поглед между два спазъма, за да види дали онзи наблюдава.

Наблюдаваше. Също както през цялата изминала седмица.

Беше се качил на борда на Лорелей и — доколкото тя можеше да прецени — се държеше настрана. Само с няколко сантиметра по-висок от нея, тъмна коса и тъмни очи. На двадесет, двадесет и нещо. И ако не беше онзи малък проблем, тя сигурно нямаше да му обърне повече внимание, също като всички останали.