Тимъти Зан - Ангелиада

— Това е икономика, подчинена на счетоводството съгласи се Коста. — Но те виждат света точно по този начин. Ще ни оставят на спокойствие, защото Емпирей вече е с отрицателен показател по отношение на приходи и разходи. Защото с унищожаването на „Комитаджи“ те вече са похарчили тук повече, отколкото могат да се надяват да спечелят. Защо да пилеят още време и пари за завладяването ни, когато знаят, че ще излязат на червено?

Ханан се размърда в креслото си и тихо промърмори:

— Мисля, че на цялата наша цивилизация току-що беше нанесена жестока обида.

— Не, цялата ваша цивилизация си няма представа колко струва построяването на „Комитаджи“ — контрира Коста. — А ако има едно нещо, което Адюторите просто не правят, това е да влагат пари там, където вече са загубили.

— Може би — каза Форсайт. — Но забравяте самата Ангелиада. Адюторът, с когото разговарях — Телторст — развиваше високопарни и грандомански планове как ще използват енергията ѝ за построяването на цял флот от кораби с размерите на „Комитаджи“. Тя може да е залог, за който все още да смятат, че си струва да воюват.

— Не — замислено каза Пирбазари. — Вече не. Не и след като видят какво е направила с прехваления им кораб. Няма и да помислят да построят корабостроителница в близост до това нещо.

— Прав е — каза Коста. — Дори да решат да построят нов „Комитаджи“, няма да го направят тук.

— А ако решат да го построят в Мира? — попита Орнина.

— Биха могли — призна Коста. — В края на краищата, останали са няколко отцепнически колонии, които трябва да бъдат завладени. Но дори да го направят, никога няма да го видите в космоса на Емпирей.

— Наистина ли вярвате, че ще реагират така? — все още несигурно сбърчил чело, попита Форсайт.

— Сигурен съм. — Коста се поколеба. — Но ако смятате, че това ще помогне, готов съм да замина с останките от „Комитаджи“ и да им го кажа лично.

— Не — решително каза Чандрис преди Форсайт да успее да отвори уста. — Ако отидеш там, никога няма ти позволят да се върнеш.

Коста примигна. Тонът ѝ беше неочаквано напрегнат.

— Това да не те притеснява?

За секунда тя изглеждаше смутена. Нещо съвсем ново за нея.

— Ами как иначе — бързо запълни празнината Ханан. — Ще притеснява всички ни. Ти си наш приятел.

— Не е необходимо да отива, нали? — обезпокоено попита Орнина. — Моля ви.

— Не мисля, че ще бъде необходимо — каза Форсайт. — Посланието на „Комитаджи“ ще е достатъчно ясно и без посредничеството на господин Коста.

— Но записано от вас съобщение би могло да бъде от полза — предложи Пирбазари. — Особено ако го интерпретират, че сте преминали на наша страна под влиянието на ангелите. Това би могло да ги спре да пращат още шпиони.

Коста кимна.

— Няма проблем.

Ханан тихо се изкиска.

— Ето ви и тема за философски размисли — коментира той. — Ангелите правят хората добри. И същевременно карат Джерико да се обърне срещу Мира. Чудя се какво ли ще си помислят Адюторите?

— Знаеш какво казват хората — напомни му Орнина. — Любовта към парите е в основата на злото.

— Да, така казват. — Ханан се наведе към Коста. — Това ли правят ангелите, Джерико? Премахват любовта към парите?

— Ами… — Коста се запита дали трябва да говори за това точно сега. Но ако не сега, кога друг път? — Всъщност мисля, че действат една степен по-дълбоко.

— Говорите така, сякаш знаете нещо, което останалите не знаят — обади се Форсайт.

— Имам една теория — каза Коста. — Не точно за самите ангели, а за това как въздействат върху хората.

— Аз си мислех, че ги правят добри — объркано каза Чандрис.

— Не те правят някакъв — каза ѝ Коста. — А само ти позволяват да бъдеш добър. Имам предвид, че ти помагат да насочиш вниманието си навън, към другите хора, като потискат основния фактор, който ръководи човешкия егоизъм и себичните подбуди.

— И какъв е той, любовта към парите ли? — предположи Ханан.

Коста поклати глава.

— Страхът.

Над масата настъпи кратка тишина.

— Страхът — безизразно повтори Форсайт.

— Но в страха няма нищо зло, Джерико — смутено възрази Орнина.

— Не съм казвал, че страхът е зло. Казах, че той насочва вниманието на човека навътре и отблъсква съобразяването с нуждите на другите. Той те прави себичен. А себичността, когато е трайно наложена, предизвиква онова, което се смята за антисоциално и престъпно поведение.

— За едно и също нещо ли говорим? — запита Форсайт и се намръщи. — Страхът е абсолютно нормална част от инстинкта за самосъхранение.