Тимъти Зан - Ангелиада

— Не зная — каза Коста. — Най-вероятно не — дебелината ѝ е едва няколко атома. Но въпреки това може да направи маса ужасни неща там — независимо дали случайно, или не. Не можем да рискуваме преди да направим предварителни изчисления.

— Значи край? Просто се отказваме и си тръгваме вкъщи?

Коста уморено поклати глава.

— Съжалявам. Не виждам какво друго ни остава.

Чандрис отново премести погледа си към дисплея. Бавното въртеливо движение, получено при разполовяването на станцията, сега ги беше обърнало с лице към Ангелиада; по-голямата част от блясъка на черната дупка се закриваше от остатъците от мрежовата секция, която се носеше към нея. След всичките тези усилия, пот и риск? И сега да не могат да направят нищо друго, освен да побягнат обратно?

— Ако тръгнем сега, няма да имаме друга възможност — каза тя. — Или най-малкото, няма да е толкова лесно. Без мрежа и катапулти ще е необходимо адски много време да се доберем дотук. Всъщност може би ще се наложи да се построи нова станция и… О, Господи!

— Какво? — Коста се изправи в креслото си.

Чандрис впери поглед в монитора на телескопа; надяваше се очите ѝ просто да ѝ въртят номера. Но нямаше никаква грешка.

— Мрежата — с внезапно разтреперан глас каза тя и посочи дисплея. — Светлините току-що се включиха!

— Някой я е реактивирал.

За една секунда седяха замръзнали на местата си. После едновременно се хвърлиха към пултовете.

— Трябва да ги спрем! — Чандрис се мъчеше да извика програмата за дистанционно управление, която току-що беше открила. Пръстите не я слушаха. — О, Господи, Джерико!

— Зная! — викна той; мъчеше се да се пребори със собствените си пръсти. — Опитвам се да я спра.

— Какво правят? — попита Чандрис. Отвори файла. Сега следваше парола за достъп. — Нима не си дават сметка какво правят?

— Именно! Не знаят! Изминали са само деветнадесет минути, откакто взривихме станцията. Двадесет светлинни минути — те изобщо не разбират, че мрежата води право към Ангелиада.

Чандрис прехапа устни. Дисплеят проблясваше от гама-лъчите и заплашваше всеки момент да изключи. След това внезапно се изчисти и тя откри, че е влязла в системата. Извика списъка с командите и затърси отнасящите се до управлението на мрежата. Трябваше да е някъде тук…

Коста постави ръцете си върху нейните.

— Късно е — тихо каза той.

Чандрис вдигна поглед… и ченето ѝ увисна.

Очакваше да види как Форсайт идва за тях, най-вероятно с някой от ловните кораби. Или в краен случай някой от бойните кораби на ЕмОт, сновящи около Сераф.

Но корабът, който внезапно се появи пред тях, беше невероятно и чудовищно огромен. По-голям дори от гигантския „Ксирус“. Грамадното му туловище изпълваше дисплея на телескопа. В сравнение с него половината на станцията изглеждаше като същинско джудже.

И докато гледаха с ужас, Ангелиада го сграбчи.

Аварийните сирени раздраха въздуха подобно на воя на банши и заглушиха дори ужасната градушка, която се стоварваше върху тях сякаш от всички страни едновременно.

— Пробив на корпуса в сектори 0–7, 8 и 9! — изрева нечий глас от високоговорителя. — И трите корпуса са разрушени…

Внезапно гласът секна и останаха единствено зловещите трясъци.

— Затворете всички противоударни врати! — нареди Леши и очите му се стрелнаха към мониторите на сектор G. Какво ставаше, по дяволите? Емпирейците не биха могли да притежават толкова мощно оръжие. Просто не биха могли .

Но всички сензорни възли бяха мъртви. Всички , по целия десен борд на кърмовия отсек.

От високоговорителя се разнесе внезапен писък, който също така внезапно прекъсна.

— Машинното отделение разхерметизирано! — изкрещя Камбъл. — Всички помещения са открити към космоса.

— Направи нещо! — озъби се Телторст. — Бий се , по дяволите!

— Срещу кого? — озъби се в отговор Леши.

Внезапен и ужасяващо познат трясък изригна в цялата командна зала.

— Радиация! — извика Камбъл. — Летални дози от десния борд на кърмата.

И изведнъж Леши разбра.

По всяка вероятност проникна в кърмата на кораба, овъглявайки всичко с радиацията си. Гигантският кораб се метна настрани и първото впечатление на Чандрис бе, че прави отчаян опит да избяга. Но в същия момент разбра, че не това е причината. Дори някой все още да бе останал жив там, той не би могъл да задвижи кораба. В действителност корабът се извиваше и разкъсваше, Ангелиада унищожаваше свързващите греди и поддържащите преградни стени, като ги извиваше, изтръгваше и мачкаше като станиол.