Тимъти Зан - Ангелиада

— Моля за една услуга, господин комодор — каза Форсайт, докато бавно се изправяше. — Моят помощник Ронион получи силен пристъп на паника, когато за последен път бяхме при Ангелиада. Мисля, че по някакъв начин е успял да усети какво става там. Няма причина да го караме да преживява отново същото. Бих искал на него и на пилота да им бъде разрешено да си тръгнат.

— Категорично не — заяви Телторст, докато двамата стражи се приближаваха към Форсайт. — Никой няма да напусне този кораб преди да са подписани документите за капитулация.

Форсайт не откъсна очи от Леши.

— Господин комодор?

Леши бавно се надигна и на свой ред изгледа двамата стражи. Явно Телторст вече си беше въобразил, че е поел командването.

Време беше да му отвори очите.

— Придружете Върховния сенатор и помощника му до совалката — нареди той. — Двамата ще напуснат „Комитаджи“ преди прехвърлянето.

Телторст се обърна втрещен към него.

— Какво?!

— Надявам се, че ще бъдете готов да продължим този разговор, когато се върнем, нали, господин Върховен сенатор? — добави Леши.

Форсайт сведе глава в лек поклон.

— Разбира се, господин комодор. Благодаря ви.

Леши кимна.

— Лейтенант, чухте заповедта ми.

— Тъй вярно, сър! — Старшият от двамата стражи отдаде чест. — Оттук, господин Върховен сенатор.

Групата заобиколи масата и излезе. Лицето на Форсайт беше сериозно до смърт, Ронион изглеждаше разтревожен и смутен.

— Това беше глупост, комодор — каза Телторст, когато вратата зад тях се затвори. Гласът му бе леден. — Престъпна глупост. Не можете просто да пуснете един вражески висш държавен служител, който се намира в ръцете ви.

Леши погледна скрития високоговорител.

— Господин Камбъл?

— Седем минути до катапулта, сър.

— Имате ли анализ на орбитата на Ангелиада?

— Да, сър, но не е завършен — отговори Камбъл. — Не разполагаме с достатъчно данни, за да потвърдим или отхвърлим твърденията на Форсайт, че променя скоростта и орбитата си. Но дори и да е вярно, със сигурност не го прави много бързо.

— Това означава ли, че ще бъдем в безопасност?

— Да, сър — увери го Камбъл. — Радиацията ще е в рамките на допустимите норми.

— Добре. Тогава изведете „Комитаджи“ на позиция за прехвърляне. Идвам след малко. — Леши се обърна към Адютора. — Що се касае до задържането на вражески държавни служители, господин Телторст — тихо добави той, — на този кораб има войници, а не терористи. Ние не вземаме заложници.

— Ще съжалявате за това, комодор — изсъска Телторст.

— Да — промърмори Леши, обърна гръб на дребния мъж и тръгна към вратата. — Със сигурност ще съжалявам.

— Ха! — извика Чандрис и триумфиращо удари с длан края на пулта. — Добре. Измислих го!

— Какво си измислила? — извика Коста.

— Как да катапултираме Ангелиада, без да се изпържим. — Гърлото я болеше от непрекъснатото викане. Дращенето на гама-лъчите бе намаляло от болезнено до досадно, но все още трябваше да говорят високо, за да се чуват. — Има дистанционно управление, с което ще можем да задействаме катапулта. Така ще можем да се прехвърлим на „Газела“ и да се отдалечим…

— Няма смисъл.

— Какво? — Чандрис се обърна към него.

Коста се беше свлякъл в креслото си, вперил невиждащ поглед в мониторите и дисплеите пред себе си. Нещо я сграбчи за гърлото.

— Какво има?

— Не можем да го направим. Нямаме достатъчно енергия.

Тя проследи погледа му към дисплеите. Числата и графиките не ѝ говореха нищо.

— Как така нямаме достатъчно енергия?

— Станцията не е в състояние да произведе достатъчно, за да изхвърлим Ангелиада навън — каза той.

Тя отново погледна числата. Не. Не и след всичко преживяно. Не и точно сега.

— Ами навътре? Можем ли да я пратим навътре?

— Навътре ли? — като ехо повтори Коста и се намръщи. — Искаш да кажеш, към Сераф?

— Не, още по-навътре от Сераф. — Мислите на Чандрис препускаха бясно. — Независимо какви игри си играе Ангелиада с гравитационните полета, за нея ще е по-лесно да се движи надолу по гравитационния кладенец, вместо нагоре. Ако я прехвърлим на достатъчно ниска орбита, тя пак няма да може да достигне до Сераф. Нали?

— Но така ще е в състояние да си играе с още по-силни гравитационни полета — възрази Коста. — Може да измисли начин да се придвижва и нагоре. Или, още по-лошо, да тръгне право към слънцето и там никога няма да можем да я хванем.

— Не се бях сетила за това — призна Чандрис и трепна при тази мисъл. — Способна ли е да погълне цяла звезда?