Нийл Геймън - МеждуСвят

Но никой от нас не продължи да съзерцава гледката — светът не изглеждаше особено опасен, ала така изглежда и кораловата змия, нашарена с ярки цветове, докато не те ухапе. Кръгла будка от бляскав метал, украсена с ветропоказатели в стил арт деко, се извисяваше на метър от нас. Табелата й казваше, че е „асансьор“ — слава богу, тази Земя използваше разпознаваема форма на английски. Плъзгащата се врата беше заключена, въпреки че нямаше и следа от заключващ механизъм.

— Дайте на мен — каза Дж/О и насочи лазерната си ръка към вратата. — Вижте как ще го взривя това бебче!

— Ти да не си терминално асоциален? — попита го Джай. — На това място ние сме гости. Безпричинното разрушаване на лична собственост не е нищо повече от необоснован вандализъм.

Той затвори очи, докосна вратата и тя се плъзна встрани. Нямаше и следа от асансьор. Но имаше метални стъпенки и ние започнахме да се спускаме надолу, един по един, етаж след етаж, след етаж, а Дж/О мърмореше, че никога не му позволяват да използва лазерната си ръка. Ню остана с нас и се рееше над главите ни. Веднъж доплува твърде близо до Джакон и предупредителният й вълчи вой го накара да се втурне назад по шахтата на около 6–7 метра. Започнах да се чудя как толкова беззащитно нещо е оцеляло в Промеждутъка.

Докато слизахме, Джай извади устройство с размера и формата на напръстник. След миг то започна да се носи из въздуха. Замига малък светодиод и след това по повърхността му се появиха светлинки, които изписаха стрелка, сочеща направо.

— Локаторът е активиран — каза той. — Обектът, подлежащ на придобиване, се намира на третия етаж от горе на долу в тази сграда.

— Толкова ли е невъзможно да се задоволиш с няколко срички всеки път, когато казваш нещо? — попита го Джо, а перата на крилете й настръхнаха от раздразнение.

— Да — подкрепи я и Дж/О. — Имам най-новия чип на „Мериам-Уебстър“ — всички излезли през последните двайсет години речници, енциклопедии, списъци… каквото се сетиш, кръстосано индексирани в над шейсет реалностни равнини, но някои от редовете все още излизат като „не са в продажба“.

Джай се усмихна леко.

— Каква е ползата от добрия речник, ако не се използва?

Вратата се отвори и един по един пристъпихме в някаква лаборатория — толкова чиста, лъскава и високотехнологична, че дори доктор Франкенщайн би заплакал от завист. Точно както и самият град, това място изглеждаше като създадено през 50-те години на 20-и век, а след това прескочило няколко десетилетия, за да се приземи направо в края на 21-и век. Редици от лампи, монтирани на високия таван, осветяваха всичко с хладна светлина. Проблясваха екрани на компютри, подредени покрай едната стена, в предните им панели имаше огромни бобини с магнитна лента. Имаше кондензатори, електродни клеми, през които от време на време изпращяваше ток, масивни хладилни камери и друго оборудване, което не разпознавах.

Странното беше, че въпреки че повечето уреди си работеха нормално, нямаше никакви хора. Джакон ни обърна внимание на това, но Джай само сви рамене.

— Толкова по-добре за нас. — Той заоглежда залата, следвайки мигащата шарка на светлинките. — Там горе! — посочи накрая той.

„Там горе“ имаше редица лавици, може би на седем метра височина, на около две трети от тавана.

— Аз ще го взема — каза Джо. Тя пристъпи напред, разпери криле — избягвайки внимателно пращящия ток в генератора на Ван дер Грааф — и полетя. Издигна се внимателно с ангелските си двуметрови бели криле и, докато я гледах, осъзнах, че мисля как Земята, от която е тя, сигурно най-много прилича на рая в цялата Алти-лена.

Джо спря, увисна във въздуха край лавицата и бръкна зад предметите. Ню изглеждаше омаян от способността й да лети, но любопитството му бе туширано от предпазливост, затова той просто се рееше на метър от нея и гледаше. Джо измъкна малка джаджа, която сякаш мигаше, въпреки че не можех да съм сигурен — проблясъците изглеждаха бяха почти в ултравиолетовия спектър, точно на горната граница на видимата светлина. Беше притеснително по някакъв уталожен начин, затова извърнах поглед и го плъзнах покрай една контролна конзола и екран на монитор, за да погледна през прозореца.

Нещо ме притесняваше, но не можех да разбера какво…

Лабораторията беше три етажа под върха на кулата и през прозореца се виждаше голяма част от града. Чух как крилете на Джо изшумоляха, когато тя кацна зад мен, и онова слабо притеснително чувство, което се въртеше отзад в главата ми, започна да се движи малко по-енергично, когато тя подаде маяка на Джай.