Нийл Геймън - МеждуСвят

— Аз… аз ли съм заместникът, за който говореше той?

— Страхувам се, че да.

— Но той бе убит заради мен.

— Още една причина да останеш. Загубата на Джей беше трагедия. Загубата на двама ви ще е катастрофа.

— Разбирам… — Сетих се за дома — истинския ми дом, не за безбройните различни негови сенки. — Значи можете да ме върнете обратно?

— Да, щом искаш да изклинчиш, можем да те върнем.

Затворех ли очи, виждах Джей да ме гледа от червената земя преди да умре. Въздъхнах.

— Ще участвам — казах. — Но не заради вас, а заради Джей.

Той протегна ръка. И аз протегнах своята, за да ги стиснем като възрастни хора, но вместо това той хвана дланта ми в своята огромна и твърда длан, и се втренчи в очите ми.

— Повтаряй след мен! — нареди ми той. — Аз, Джоузеф Харкър…

— А… Аз, Джоузеф Харкър…

— Като разбирам, че във всичко трябва да има баланс, заявявам, че ще направя всичко по силите си, за да защитавам и пазя Алти-лената от тези, които биха й навредили или използвали според волята си. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да поддържам и подкрепям МеждуСвят и неговите ценности.

Повторих го колкото можах по-добре. Той ми помагаше, когато се запъвах.

— Добре — каза Старецът накрая. — Надявам се, че вярата на Джей в теб ще се оправдае. Иди да вземеш екипировката си от дежурния интендант. Хранилищата се намират в квадратната сграда от другата страна на плаца. В момента е единайсет нула нула — имаш достатъчно време да се настаниш в твоята казарма и да разопаковаш багажа си до единайсет и четирийсет и пет. Обядът е в дванайсет нула нула. В дванайсет и четирийсет започваш основното обучение.

Той стана и тръгна. Исках да му задам още един въпрос.

— Сър? Вие обвинявате ли ме за смъртта на Джей?

Светодиодното му око заблещука в студено синьо.

— Хм? Да, разбира се. Както и още петстотин души в базата. Имаш да се реваншираш за ужасно много неща, момче.

И излезе.

Все едно да си нов ученик в училище, което ненавиждаш. Дори още по-лошо. Все едно да си нов ученик в училище, което ненавиждаш, и което за капак се ръководи от армия садистични директори, и където учениците идват от различни страни и имат само едно-единствено общо нещо помежду си.

Всички те мразят.

Не можеше да е по-зле. Никой не плюеше в храната ми, никой не ме завличаше зад казармите, за да ме пребива от бой, никой не ми пъхаше главата в тоалетната и не пускаше водата, но и никой не говореше с мен, освен ако не се налага. Никой не ми помагаше. Ако вървях до класната стая по грешен път, никой не ми казваше, а когато ме видеха да тичам през плаца, плувнал в пот и останал без дъх, защото съм закъснял с пет минути… е, единствено тогава ги виждах да се усмихват, гледайки към мен.

Случайно ме събаряха, докато се катерехме по въже, получавах най-слабия гравитационен отблъскващ диск при състезание с дискове и най-старата, очукана и слаба пръчка по Магия 101, ядях сам на маса, насред претъпкана с хора зала… да, това се случваше, даже често.

Но нямах нищо против.

Дори обратно — радвах се. Не ме наказваха повече от това, което смятах, че заслужавам. Джей ми спаси живота, измъкна ме от онзи кораб насред Абсолютното нищо, спаси ме от собствената ми глупост, а аз му се отплатих, като оставих да го убият.

Ясно бе защо всички се редят на опашка да ме мразят. Самият аз всъщност оглавявах редицата.

Повей суграшица ме блъсна в лицето, закачих чашата на колана си и се обърнах към скалната стена.

— Добре! — казах. — Време е да тръгваме нагоре.

Джо мълчеше. Плесна с криле, за да отърси ледената вода и се обърна към скалата. Започна да се катери и след няколко минути аз я последвах.

Треперех. Сега обаче беше по-лесно — изглежда Джо имаше инстинкт за места, където да си пъхнеш ръката или крака, затова я следвах. Всичко беше чудесно, докато дъждът не се усили.

Погледнах нагоре. Скалата, на която бе стъпила Джо, се ронеше под краката й.

— Хей! — изкрещях и замахах яростно, за да я накарам да се дръпне.

Но тя не ми обърна внимание. После скалата поддаде и Джо се подхлъзна сред дъжд от камъчета. Падна право върху мен и събори и двама ни от скалната стена.

Полетът надолу беше дълъг, макар че двамата заедно падахме доста бързо.

Сграбчих я през кръста и се отблъснах с крака от скалата. Тя веднага схвана идеята и яростно запляска с криле. Може би не можеше да ни задържи дълго във въздуха, но на нас не ни трябваше много време.

Кацна пак на ръба, където бях изял супата си.