Нийл Геймън - МеждуСвят

— Искаш да го докосна там ли?

То отново промени цвета си — в ясно синьо, в доволно ясно синьо. Пипнах с пръст там, където докосна псевдоподът, и костюмът се отвори като цвете на слънце. Джей беше облечен в сиви боксерки и зелена тениска. Тялото му изглеждаше много бледо. Измъкнах костюма. Тежеше цял тон. Добре де, може би трийсетина килограма. Амебата все още се мотаеше наоколо, сякаш се опитваше да ми каже нещо. Протегна псевдопод с ален връх към сребърната маса на костюма, който лежеше на купчина върху червената земя. После посочи към мен и по балонестото му тяло се появиха трептящи сребърни вени.

— Какво? — попитах ядосано аз. — Де да можеше да говориш…

То посочи сребърния костюм, който вече беше избледнял до сивия цвят на боен кораб, после пак посочи към мен.

— Мислиш, че трябва да го облека ли?

То засия в синьо, в същия нюанс, в който изпадна преди малко. Да, трябва да го облека.

— Чувал съм за говорене с език — каза аз. — Никога не съм чувал за говорене с цвят.

После вдигнах костюма — който сега приличаше на наметка с формата на морска звезда — и го увих около мен. Той провисна тежко и от това ме заболя гърбът. Сякаш бях наметнал оловно одеяло. Беше студен и мъртъв. Не бих могъл да извървя и десетина крачки с това на гърба си.

— Сега какво? — попитах амебата.

Тя се оцвети в озадачен оттенък на зеленото, а жълти и пурпурни линии пробягваха по повърхността й в бърза последователност. После колебливо посочи точка в средата на костюма, на гърдите ми. Докоснах я.

Нищо не се случи.

Докоснах я пак. Ударих я. Потърках я. Стиснах между палеца и показалеца колкото можах по-силно — и изведнъж оловното одеяло, което ме покриваше, оживя. Започна да тече и да се процежда, спусна се по тялото ми и ме покри от глава до пети. Зрението ми се затъмни, когато премина през лицето ми. За миг почувствах чиста, задушаваща паника — а после отново виждах и то по-добре отпреди, можех и да дишам.

Погледнах тялото си — виждах сребърната покривка, но също така виждах и вътре . Беше нещо като дисплеите, които военните пилоти използват в самолетните кабини. Виждах златната бутилчица и нещо, което приличаше на оръжие, както и предмети, които не познавах. Явно бяха в някакви джобове. Освен това виждах собственото си тяло.

Вече ми беше топло, освен на лявото рамо, където костюмът бе повреден от магията на лейди Индиго, и на местата, където беше пробит.

Наблюдавана през огледалната маска, амебата изглеждаше дори още по-странно. Сякаш гледах нещо огромно през бинокъл, обърнат наобратно. Знаех, че не е по-голямо от котка. Но някак си не можех да се отърся от мисълта, че всъщност е с размерите на небостъргач, само че отдалечен на петнайсет километра. Имаше ли някаква логика в това?

— Имаш ли си име? — попитах аз.

То засия в стотици цветове. Приех го за „да“. Проблемът е, че не говорех с цветове.

— Ще те наричам Ню, от „нюанс“ — казах му аз. — Това е шега. Не от забавните, а от другия вид.

То просветна в златно, което приех като знак, че няма нищо против.

Наведох се, вдигнах Джей и го метнах на рамо. Все още усещах тежестта му, но сякаш костюмът бе поел по-голямата част от нея. Все едно тежеше едва десетина килограма.

После си помислих: {MC}: = Ω/∞ и тръгнах за базата, понесъл тялото на Джей на раменете си, подобно на сиукски ловец, понесъл елен към лагера.

Ню известно време пулсираше във въздуха край мен, докато не стигнах до пътеката, която чувствах, че ще ме отведе до Земята, където се намираше базата на МеждуСвят.

Ще ми се да можех да го обясня по-добре. Усещах, че е там, както усещаш с езика си мястото в зъба, откъдето е изпаднала пломба. Можех да го почувствам .

Време беше да Бродя.

Което и сторих.

Последното, което видях от онова място, бе Ню, пулсиращ може би леко тъжно във въздуха зад мен. После тази сцена бе заменена от…

Нищо…

Речен бряг…

Част от град…

Хиляди очи, всяко от които се отваряше и затваряше самостоятелно, и всички гледаха в мен…

Тревиста равнина, а в далечината — лилавеещи планини.

И изведнъж се озовах там, където и да беше това „там“. Знаех го. Чувствах го в съзнанието си.

{MC}: = Ω/∞ нямаше да ме отведе по-далече.

Но наоколо нямаше нищо. Бях насред пустеещи пампаси, съвсем сам. Положих тялото на Джей върху тревистата земя. Реших, че или хората от базата му — от МеждуСвят, каквото и да беше това — ще дойдат и ще ме открият, или няма да го направят, но съвсем откровено, не ми пукаше.