Алън Кол - Вихър

— Е, и?

— Като предположих, че престъпниците никога не се променят, а злодеите просто се свързват с новия шеф, реших, че може да е умно и продуктивно да разберем как работи мрежата на черния пазар.

— Много добре. Дяволски добре — одобри Стен. — Поне един наоколо мисли. Бог знае, че не съм аз. И така, кой е този обичлив гражданин, който внезапно иска да продаде водачеството на купа?

Алекс обясни. Шефът на корпус „Меркурий“ за Алтайския куп, сравнително младши и неопитен агент на име Хиндс в типичната прикриваща роля на културно аташе, беше пуснал един от най-добрите си джохиански агенти в действие.

Колко добър, поиска да узнае Стен. Килгър сви рамене.

— Нашият малък шпионин мислеше, че е на ниво А. Но от докладите и от единия инструктаж, на който присъствах, агентът едва покрива ниво Б. Обаче, шефе, налага се да използваме това, което имаме подръка. Все още не съм имал време да се направя на Уолсингъм. При всички положения агентът каза, че е хванал един от контрабандистите, който участва в цялата схема.

— Имаш ли някакво потвърждение или независим втори източник, че това канарче, което иска да дойде и да пропее, не е просто някой с желание да вземе малко имперски кредити за някоя и друга опашата лъжа?

Килгър изглеждаше наранен от факта, че Стен го подозира в лековерие, но продължи с обяснението.

Мъжът, с когото щяха да се срещнат, твърдеше, че е собственик и капитан на малка корабна фирма, използвана от Какана, за да пренася АМ2. Агентът на Хиндс беше получил фиш от един от корабните дневници и два товарни фиша от капитана.

— Разбира се, товарът е записан като круши, сливи, макове и други подобни, но местоназначението беше интересно. Отиваше към Хонджо, които никога не отказват да купуват АМ2, без да се интересуват твърде много откъде точно идва.

— Хитро — оцени Стен.

— Без дракх — съгласи се Килгър. — Освен това срещата е през нощта. В ужасна част на града. Не са разрешени никакви подкрепления. Затова взех оръжията. И мисля, че Синд може да се окаже доста добра в част от дискусията. А и ти, ако предположим, че все още имаш достатъчно огън в себе си.

— Да вървим — ухили се Стен. Идеята за малко действие, независимо че почти сигурно щеше да включва среща из тъмните улички с някой лъжлив непрокопсаник, който щеше да се опита да ги сплаши, беше освежаваща.

— Осъзнавате ли, капитан Синд — попита той, — че един редник на име Ото ще ни отреже брадите от принципни съображения, защото сме го изключили? Приключението вероятно ще предложи възможност за разрушение.

После той се замисли за нещо друго.

— Как точно ще тръгнем? Внезапно се сетих, че съм посланик и не мога просто да напусна посолството, без някой да забележи.

Синд придоби самодоволен вид.

— Докато беше навън да си играеш на дипломация с памфлетната бригада, реших, че не е лошо да проверя колко сигурна е спалнята ни. И установих, че предишният посланик е имал известна слабост към странностите.

Синд отиде до ключовете за осветлението и бутна един от тях настрани. Част от стената се отвори със съскане.

— А — възкликна Стен. — Какво е животът без таен тунел?

— Минава оттук до спалнята ни — обясни Синд. — После обратно надолу покрай крилото, в което са настанени чиновниците и младшите служители. Продължава под земята в съседство с кухнята, ако не се лъжа, а после излиза на повърхността при задната стена.

— Има шпионки по вратите на слугинските стаи. Човекът е бил романтик — подхвърли Килгър.

— Перверзник — поправи го Синд.

— Каква е разликата? — зачуди се Килгър. — След вас, шефе. Капитане, ако обичате, аз ще вървя най-накрая. Между другото, не трябва да се тревожиш за подслушватели. Никой не знае за прохода освен Синд и мен.

Килгър изобщо не беше прав.

Срещата щеше да се състои на почти четири километра от посолството. Улиците бяха пусти. Само тук-там някой окъснял гравислед се движеше бавно през заслепяващата буря и веднъж или дваж някое същество пробягваше, изпратено да изпълнява без съмнение важна задача.

Пътят им ги отведе към огромния транспортен терминал на Рурик. Докато се приближаваха, Стен се зачуди защо всички транспортни терминали са разположени в коптори. Кое е първичното и предшества другото? Или преходността насърчаваше преходност?

Двамата полицаи на входа ги погледнаха, определиха ги като урбанизиран селянин, жена му и приятел или далечен родственик, и отклониха поглед — очевидно не представляваха интерес. Килгър преведе Стен и Синд по заобиколен маршрут през огромната сграда. Пейките бяха пълни със същества, които, както изглеждаше, бяха чакали цяла вечност. Някои спяха. Повечето просто се взираха. На Рурик да умееш да чакаш на опашка, без да се побъркаш от ужасяващото отегчение, беше нещо повече от изкусно умение. Беше необходимост.