Алън Кол - Вихър

Милхауз се огледа наоколо и видя леки кимвания.

— Съгласни сме — отвърна той.

— Добре — отправи се към вратата Стен.

— Но… ако поне не ни изслушат… — Милхауз се опитваше да възстанови малко от достойнството на групата.

— Ще изгорите университета до основи — завърши Стен вместо него.

— До една седмица — добави Милхауз.

— Ще го имам предвид.

Стен се върна в посолството в настроение, което можеше да се оправи само от няколко екзекуции с брадва.

Той прегледа пълната с лъжи дипломатическа нота, все още едва наполовина написана, и я запрати на пода.

Напълно незряла постъпка. И на всичкото отгоре недостатъчно удовлетворителна.

Замисли се да срита бюрото, но се спря навреме, огледа огромния дървен блок, достатъчно голям за вкусовете на Какана, и забеляза, че краката му вече са доста ожулени — явно това бяха трофеи от предишни самонаранявания на посланици, без съмнение вдъхновени от общуването с очарователните алтруистични същества с проникновени визии, които обитаваха Алтайския куп.

Следващата мисъл на Стен беше да нареди на адмирал Мейсън да се яви в покоите му с надеждата да провокира неофициална ръкопашна схватка, но вместо това нададе нисък гърлен стон, насочен през запечатания прозорец към поройния дъжд, елемент от бурята, която вилнееше над Рурик.

Последва хихикане.

И кикот.

Стен не се обърна.

— Е, как да не съжалиш този момък — избуча гласът на Алекс. — Като се има предвид, че разполага с цял куп негодяи под имперска опека?

— И това — добави Синд със също толкова искрен глас — е смелият Стен. Великият воин, когото боготворях, докато растях. Мъжът, както гласи легендата, който е повел всички същества от купа Лупус към мир и охолство, без усмивката да слезе от лицето му или песента да замлъкне в сърцето му.

Стен продължи да стои неподвижно.

— Има ли проклето същество в този проклет куп, което не иска да убие всяко друго проклето същество? — запита той. — Има ли някой, по дяволите, сред тези недозрели апаратчици глупаци, които смятат, че са интелектуалци и студенти, сред тези проклетници, които се перчат с частните си армии, сред онези проклети идиоти, които се опитват да си играят на герои, а това само ще донесе скапания трон на онзи проклет кретен Искра, когото нашият Вечен проклет… — гласът му се изгуби, откри, че дробовете са изразходвали въздуха си, вдиша, после продължи, малко по-внимателно, заради присъствието на Синд, — на когото трябва да дадем скапаните ключове на проклетото кралство, има ли някой, който да е запазил поне една скапана капка от млякото на човешката доброта, да я е скътал някъде в себе си?

— Тц — тъжно отвърна Алекс. — Проклет език. Пред проклетия лорд.

— Някой да ми налее питие.

— Не още, капитане. Може би не искаш в кръвта ти да тече алкохол.

Стен най-накрая се обърна. И Синд, и Килгър носеха джохиански цивилни дрехи. Бедняшки цивилни дрехи. С тъмен цвят.

Джохиански наметала покриваха ръцете им.

Още по-интересното бе, че и двамата бяха с бойни жилетки. Всяка жилетка съдържаше малка комуникационна връзка, сгъваем уилигън с рязана цев, два резервни пълнителя със смъртоносните АМ2 снаряди и прибран в ножница боен нож. Жилетката щеше да е невидима под наметалата.

В добавка Килгър придържаше обемист пакет с едната си ръка, пакет, който беше увит в трето наметало.

— „Между мрака и здрача, когато започва нощният гняв, за миг спират дневните тегоби, този час е известен като биячески час.“

Докато рецитираше, Алекс разви пакета, който съдържаше, както Стен се бе надявал, обикновени цивилни дрехи, бойна жилетка и фототропен дъждобран.

Килгър продължи:

— „Познавам онова, което е под мен, топуркането на бързи стъпки, шум на кама, която се впива, и предсмъртно гъргорене, тихо и сладко.“

— Значи вие двамата смятахте да излезете, да си поиграете на шпиони, а мен да ме оставите да се оправям с цялата бумащина?

— Благородният посланик — каза Синд — не може да скита в студа, за да гони обикновени мошеници.

— Права си. Трябва да се съобразявам с новия си пост. Килгър, взе ли ми кукрито?

Стен, доста по-весел, отколкото се чувстваше напоследък, свали посланическите си одежди.

— По-добре е да си с униформата на „Богомолка“, шефе. В случай че ни разкрият.

— Къде отиваме?

— Мисля, че едно от оплакванията на Императора, поне така си ми го предал, било, че Каканът продава АМ2 на черния пазар. Продавал го е извън системата, за да плаща за комплекса си от сгради, нали?